— В тази котловина вероятно са се натрупали някакви вредни газове — може би сероводород или въглероден двуокис — каза Ихтиандър. — Разбираш ли, на повърхността на океана тези газове се окисляват и не ги усещаш, но в самата котловина където се образуват, те са силно концентрирани. Е, а сега дай да закуся, гладен съм.
Ихтиандър хапна набързо, сложи очилата и плавниците си и тръгна към вратата.
— Ти само за тях ли си дойде? — попита Кристо, като сочеше очилата. — Защо не ми кажеш какво ти е?
В характера на Ихтиандър се бе появила нова черта: той бе станал прикрит.
— Не питай, Кристо, аз и сам не зная какво ми е. — И младежът бързо излезе от стаята.
ЕДНО МАЛКО ОТМЪЩЕНИЕ
Когато видя неочаквано синеоката девойка в магазинчето на продавача на бисери Балтазар, Ихтиандър толкова се смути, че избяга навън и се втурна към морето. Сега отново му се искаше да се запознае с девойката, но не знаеше как да направи това. Най-лесното беше да потърси помощта на Кристо и да отиде заедно с него. Но младежът нямаше желание да се срещне с нея в присъствието на Кристо. Всеки ден Ихтиандър плуваше до онова място на брега на морето, където беше видял за първи път девойката. Скрит зад крайбрежните скали, той седеше там от сутрин до вечер с надеждата, че ще я види. Когато стигаше до брега, той сваляше очилата и плавниците си и се преобличаше в белия костюм, за да не изплаши девойката. Често прекарваше на брега по цяло денонощие, като нощем се връщаше в морето, хранеше се с риба и стриди и заспиваше тревожно, а рано на другата сутрин, още преди изгрев слънце, беше отново на своя наблюдателен пост.
Една вечер той се реши да отиде до магазинчето на продавача на бисери. Вратата беше отворена, но край тезгяха седеше старият индианец — девойката я нямаше. Ихтиандър се върна на брега. Девойката се беше изправила на скалистия бряг, облечена в лека бяла рокля, със сламена шапка на глава.
Ихтиандър се спря нерешително. Тя очакваше някого. Разхождаше се насам-натам, поглеждаше от време на време към пътя. Не забелязваше Ихтиандър, който се беше спрял зад издатината на една скала.
Но ето че девойката взе да маха с ръка на някого. Ихтиандър погледна натам и забеляза един млад, висок и широкоплещест човек, който идваше бързо по пътя. Ихтиандър не беше виждал още никога такива светли коси и очи, каквито имаше този непознат. Великанът се приближи до девойката, подаде й широката си ръка и ласкаво каза:
— Здравей, Гутиере!
— Здравей, Олсен! — отговори тя. Непознатият стисна силно малката ръка на Гутиере. Ихтиандър ги погледна недружелюбно. Стана му тъжно и той едва не заплака.
— Донесе ли я? — попита великанът, като гледаше бисерната огърлица на Гутиере. Тя кимна с глава.
— Баща ти няма ли да разбере?
— Не — отвърна девойката. — Това са мои собствени бисери и аз мога да разполагам с тях, както си искам.
Гутиере и Олсен разговаряха тихо и се приближиха до самия край на скалистия бряг. После Гутиере разкопча бисерната си огърлица, хвана краищата й с ръце, издигна я нагоре и почна да й се любува.
— Виж как красиво блестят бисерите под лъчите на залеза. Вземи я, Олсен…
Олсен вече беше протегнал ръка, когато изведнъж огърлицата се изплъзна от ръцете на Гутиере и падна в морето.
— Какво направих! — извика девойката.
Огорчени, Олсен и Гутиере продължаваха да стоят край морето.
— Дали не може да се извади? — рече Олсен.
— Тук е много дълбоко — отвърна Гутиере и добави: — Какво нещастие, Олсен!
Ихтиандър видя колко се наскърби девойката. Той веднага забрави, че тя искаше да подари бисерите на светлоокия великан. Не можа да остане равнодушен към скръбта на девойката: той излезе иззад скалата и решително се приближи към Гутиере.
Олсен смръщи вежди, а Гутиере с любопитство и изненада погледна Ихтиандър — тя позна в него младежа, който беше избягал така внезапно от магазинчето.
— Струва ми се, че вие изпуснахте в морето една бисерна огърлица? — попита Ихтиандър. — Ако искате, аз ще я извадя.
— Дори и баща ми, най-добрият ловец на бисери, не би могъл да я извади оттук — възрази девойката.
— Аз ще се опитам — скромно отговори Ихтиандър. И за голямо учудване на Гутиере и на нейния спътник младежът се хвърли от високия бряг в морето, без да се съблече дори, и изчезна във вълните.
Олсен не знаеше какво да мисли.
— Кой е той? Откъде попадна тук?
Измина минута, втора, а младежът не се появяваше.
— Загинал е — тревожно каза Гутиере, загледана във вълните.
Ихтиандър не искаше девойката да разбере, че може да стои дълго под водата. Увлечен от търсенето, той не пресметна времето и остана под водата малко повече, отколкото можеше да издържи един ловец на бисери. Когато изплува на повърхността, той каза усмихнато: