— Малко търпение! На дъното има много камъни и е трудно да се търси. Но аз ще я намеря! — И той отново се гмурна.
Гутиере беше присъствувала неведнаж на лов на бисери. Тя се учуди, че след като бе стоял почти две минути под водата, младежът дишаше равномерно и не изглеждаше изморен.
След две минути главата на Ихтиандър отново се появи на повърхността. Лицето му сияеше от радост. Той вдигна ръка над водата и показа огърлицата.
— Беше се закачила за ръба на една скала — каза Ихтиандър със съвсем спокоен глас, без да се задъхва, сякаш беше излязъл от съседната стая. — Ако огърлицата бе попаднала в някоя пукнатина, щеше да се наложи да я търся по-дълго.
Той бързо се изкатери по скалите, приближи до Гутиере и й подаде огърлицата. От дрехите му се стичаха потоци вода, но той не обръщаше никакво внимание на това.
— Вземете!
— Благодаря ви — каза Гутиере, като гледаше младежа с още по-голямо любопитство.
Настъпи мълчание. И тримата не знаеха какво да правят по-нататък. Гутиере не се решаваше да предаде огърлицата на Олсен пред Ихтиандър.
— Струва ми се, вие искахте да дадете бисерите на него — каза Ихтиандър, като сочеше Олсен.
Олсен се изчерви, а смутената Гутиере каза
— Да, да — и подаде огърлицата на Олсен, който мълчаливо я пое и сложи в джоба си.
Ихтиандър беше доволен. Това бе едно малко отмъщение от негова страна. Великанът получи като подарък изгубените бисери от ръцете на Гутиере, но всъщност му ги даде той — Ихтиандър.
И след като се поклони на девойката, Ихтиандър бързо закрачи по пътя. Радостта от този му успех обаче не продължи дълго. Вълнуваха го нови мисли и въпроси. Той не познаваше добре хората. Кой е този русокос великан? Защо Гутиере му подарява своята огърлица? За какво говореха те до скалата?
Тази нощ Ихтиандър отново летеше с делфина по вълните и плашеше в мрака рибарите със своите викове.
Целия следващ ден Ихтиандър прекара под водата. С очила, но без плавници, той пълзеше по пясъчното дъно, за да търси бисерни миди. Вечерта се върна при Кристо, който го посрещна със сърдито мърморене. На сутринта, облечен вече, младежът отиде край скалата, където се бяха срещнали Гутиере и Олсен. Надвечер, при залез слънце, както и предишния път, първа дойде Гутиере.
Ихтиандър излезе от скривалището си и се приближи към девойката. Щом го видя, Гутиере му кимна с глава като на познат и усмихнато го попита:
— Вие следите ли ме?
— Да — отговори просто Ихтиандър, — откакто ви видях за първи път… — и продължи смутено: — Вие подарихте огърлицата си на този… Олсен. Но вие се любувахте на бисерите, преди да му ги дадете. Обичате ли бисерите?
— Да.
— Тогава вземете ей това… от мене. — И той й подаде един бисер.
Гутиере добре знаеше цената на бисерите. Бисерът, който лежеше върху дланта на Ихтиандър, надминаваше всичко, което тя беше видяла и знаеше за бисерите от разказите на баща си. Огромният чисто бял бисер с прекрасна форма тежеше не по-малко от двеста карата и струваше навярно около милион златни пезети. Смаяна, Гутиере гледаше ту необикновения бисер, ту красивия юноша, който беше застанал пред нея. Силен, гъвкав, здрав, но малко свенлив, облечен в измачкан бял костюм, той не приличаше на богатите младежи от Буенос Айрес. И предлагаше на нея — девойката, която почти не познаваше — такъв подарък.
— Но вземете го — вече по-настойчиво повтори Ихтиандър.
— Не — отговори Гутиере, като поклати глава. — Не мога да приема от вас такъв ценен подарък.
— Това съвсем не е ценен подарък — пламенно възрази Ихтиандър. — На дъното на океана има хиляди такива бисери.
Гутиере се усмихна. Ихтиандър се смути, изчерви се и след кратко мълчание добави:
— Хайде, моля ви.
— Не.
Ихтиандър посърна: беше се обидил.
— Ако не искате да го вземете за себе си — настояваше той, — вземете го тогава за този… Олсен. Той няма да откаже.
Гутиере се засегна.
— Той не ги взема за себе си — сурово отговори тя. — Вие не знаете нищо.
— Значи не искате?
— Не.
Тогава Ихтиандър захвърли бисера далеч в морето, кимна мълчаливо, обърна се и тръгна към пътя.
Тази постъпка смая Гутиере. Тя продължаваше да стои неподвижно. Да хвърли в морето милионно състояние като обикновено камъче! Стана й съвестно. Защо огорчи този странен младеж?
— Почакайте, къде отивате?
Но Ихтиандър продължаваше да върви с ниско наведена глава. Гутиере го настигна, хвана го за ръцете и го погледна в лицето. По страните на младежа течаха сълзи. Той не беше плакал никога и сега недоумяваше защо предметите стават замъглени и неясни, сякаш плуваше без очила под водата.