— Ще зарасне — рече Ихтиандър и нежно потупа по гърба приятеля си.
Сега трябваше да помисли и за себе си. Ихтиандър бързо преплува подводния тунел, излезе в градината и влезе в бялата къщичка.
Кристо се изплаши, когато видя своя питомец ранен.
— Какво ти е?
— Раниха ме рибари, когато защищавах един делфин — рече Ихтиандър.
Кристо не му повярва.
— Да не си бил пак в града без мене? — попита той подозрително, като превързваше раната му. Ихтиандър мълчеше.
— Повдигни люспестата си кожа — рече Кристо и откри малко рамото на Ихтиандър.
На рамото му индианецът забеляза червеникав белег. Този белег стресна Кристо.
— С весло ли те удариха? — попита той, като опипваше рамото.
Но подутина нямаше. Изглежда, че това беше белег от рождение.
— Не — отговори Ихтиандър.
Младежът отиде да си почине в своята стая, а старият индианец подпря глава на ръцете си и се замисли. Той дълго седя така, после стана и излезе от стаята.
Кристо бързо се отправи към града, влезе задъхан в магазинчето на брат си, изгледа подозрително Гутиере, която седеше край тезгяха, и попита:
— Баща ти в къщи ли е?
— Там е — отговори девойката, като посочи с глава вратата на другата стая.
Кристо влезе в лабораторията и затвори след себе си вратата. Той завари брат си да промива бисери в колбите. Балтазар пак беше ядосан.
— Да полудее човек с вас! — почна да мърмори той. — Зурита се сърди защо не си довел досега „морския дявол“, Гутиере изчезва някъде по цели дни. Тя не иска и да чуе за Зурита. Повтаря все едно и също: не, та не. А Зурита казва: „Омръзна ми да чакам. Ще взема да я отведа насила. Ще поплаче, ще поплаче и ще й мине!“ От него всичко може да се очаква.
Кристо изслуша оплакванията на брат си и каза:
— Слушай, не можах да доведа „морския дявол“, защото и той като Гутиере излиза често сам от къщи за цял ден. А не иска да дойде в града с мене. Съвсем престана да ме слуша. Докторът има да ми се кара, че съм се грижил лошо за Ихтиандър…
— Значи трябва по-скоро да го хванем или отвлечем, а ти ще напуснеш Салватор, преди да се е върнал, и…
— Почакай, Балтазар. Не ме прекъсвай, братко. С Ихтиандър не бива да бързаме.
— Защо да не бързаме?
Кристо въздъхна, сякаш не се решаваше да изкаже съображенията си.
— Знаеш ли… — почна той.
В същия миг в магазинчето влезе някой и те чуха високия глас на Зурита.
— Ето го на! — измърмори Балтазар, като пусна бисера във ваната. — Пак той!
А Зурита отвори шумно вратата и влезе в лабораторията.
— И двете братчета са тук. Още ли ще ме заблуждавате вие мене? — попита той, като стрелкаше с поглед ту единия, ту другия.
Кристо стана, усмихна се любезно и рече:
— Правя всичко, каквото мога. Търпение! „Морският дявол“ не е проста рибка. Него не можеш извади изведнаж от вира! Един път успях да го доведа тук — вас ви нямаше. „Дяволът“ разгледа града, той не му хареса и сега вече не иска да идва.
— Като не иска, да не идва. На мене ми омръзна да чакам. Тази седмица съм решил да свърша две неща наведнаж. Салватор не се ли е върнал още?
— Очакват го тези дни.
— Значи трябва да се бърза. Чакайте гости. Аз подбрах надеждни хора. Ти, Кристо, ще ни отвориш вратата, а с останалото аз сам ще се оправя. Ще кажа на Балтазар, когато всичко бъде готово. — И като се обърна към Балтазар, добави: — А с тебе ще поговоря още утре. Но помни едно, че това ще бъде наистина последен разговор.
Братята мълком се поклониха. Когато Зурита се обърна с гръб към тях, любезните усмивки изчезнаха от лицата на индианците. Балтазар тихо изруга. Кристо сякаш обмисляше нещо.
В магазинчето Зурита говореше тихо на Гутиере.
— Не! — чуха братята отговора на Гутиере. Балтазар съкрушено поклати глава.
— Кристо — извика Зурита. — Върви след мен, днес ти ще ми бъдеш нужен.
НЕПРИЯТНА СРЕЩА
Ихтиандър се чувствуваше твърде зле. Раната на шията го болеше. Имаше температура… Трудно дишаше на сушата.
На сутринта, въпреки лошото си състояние, той отиде на брега при скалата, за да се срещне с Гутиере. Тя дойде по пладне.
Беше непоносима горещина. От нажежения въздух и от ситния бял прах Ихтиандър почна да се задъхва. Той искаше да останат на морския бряг, но Гутиере бързаше — трябваше да се върне в града.
— Татко излиза по работа и аз трябва да оставам в магазинчето.
— Тогава ще ви изпратя — рече младежът и те тръгнаха по стръмния прашен път, който водеше към града.