— Да, защото сега той не принадлежи на вас, а на океана. И ако го намеря, аз няма да бъда задължен никому.
— Толкова ли обичате бисерите?
— Аз не съм жена, за да обичам играчки — възрази Олсен.
— Но бисерите могат… как се казва това? Да! Да се продадат — спомни си Ихтиандър не особено ясната за него дума — и да получите много пари.
Олсен отново кимна с глава утвърдително.
— Значи вие обичате парите?
— Всъщност какво искате вие от мене? — вече с раздразнение попита Олсен.
— Искам да разбера защо Гутиере ви подарява бисери. Защото вие сте искали да се ожените за нея, нали?
— Не, аз нямах намерение да се женя за Гутиере — каза Олсен. — Пък и да съм имал, сега е вече късно да се мисли за това. Гутиере стана жена на друг.
Ихтиандър побледня и хвана Олсен за ръката.
— Нима на онзи, мургавия?
— Да, тя се омъжи за Педро Зурита.
— Но нали тя… Струва ми се, че тя ме обичаше — тихо каза Ихтиандър.
Олсен го изгледа със съчувствие, запали спокойно късичката си лула и рече:
— Да, мисля, че ви обичаше. Но нали вие пред очите й сте се хвърлили в морето и сте се удавили — поне така вярваше тя.
Ихтиандър изненадано погледна Олсен. Младежът никога не беше казвал на Гутиере, че може да живее под водата. Не му беше минавало и през ум, че девойката е могла да приеме като самоубийство неговото скачане от скалата.
— Снощи аз видях Гутиере — продължи Олсен. — Вашата гибел я е наскърбила дълбоко. „Аз съм виновна за смъртта на Ихтиандър“ — ето какво ми каза тя.
— Но защо толкова скоро се е омъжила за друг? Та нали тя… та нали аз й спасих живота. Да, да! Отдавна имам впечатлението, че Гутиере прилича на девойката, която се давеше веднъж в океана. Аз я изнесох на брега и се скрих между камъните. А после дойде този мургавият — веднага го познах — и взе да я уверява, че той я бил спасил.
— Гутиере ми е разказвала за това — рече Олсен. — Тя и до днес не знае кой е нейният спасител — Зурита или странното същество, което се мярнало пред нея, когато тя почнала да се свестява. Защо не й казахте, че вие сте я спасили?
— Неудобно е човек да говори сам за себе си. При това аз не бях напълно уверен, че съм спасил именно Гутиере, докато не видях Зурита. Но как е могла тя да се съгласи? — разпитваше Ихтиандър.
— Как е станало това — бавно продума Олсен, — и аз самият не разбирам.
— Разкажете ми, каквото знаете — помоли го Ихтиандър.
— Аз работя във фабриката за копчета, приемам черупки от бисерни миди. Там именно се запознах с Гутиере. Тя донасяше черупки — баща й я изпращаше, когато биваше зает. Запознахме се и се сприятелихме. Срещахме се понякога на пристанището, разхождахме се край морския бряг. Тя ми разказваше за своята мъка: за нея искал да се ожени един богат испанец.
— Този същият ли? Зурита?
— Да, Зурита. Бащата на Гутиере, индианецът Балтазар, имал голямо желание да се осъществи този брак и всякак се мъчел да склони дъщеря си да не отказва на такъв завиден кандидат.
— Че с какво е толкова завиден? Стар, отвратителен, мирише на лошо — не се сдържа Ихтиандър.
— За Балтазар Зурита е прекрасен зет. Още повече, че Балтазар дължал на Зурита голяма сума. Зурита можел да разори Балтазар, ако Гутиере откажела да се омъжи за него. Представете си какъв живот водеше девойката. От една страна — досадното ухажване на този кандидат, а от друга — вечните упреци, караници и заплахи на бащата…
— А защо Гутиере не е изгонила Зурита? Защо вие, такъв едър и силен, не набихте Зурита?
Олсен учудено се усмихна: „Ихтиандър не е глупав, а задава такива въпроси. Къде е живял и къде е възпитаван той?“
— Това не е толкова просто, както ви се струва на вас — отвърна Олсен. — В защита на Зурита и на Балтазар щяха да застанат законът, полицията, съдът. — Ихтиандър все още не разбираше. — С една дума, това не биваше да се прави.
— Добре, но защо тогава тя не е избягала?
— Да се избяга, беше по-лесно. И тя реши да избяга от баща си, а аз обещах да й помогна. Самият аз отдавна се готвех да напусна Буенос Айрес и да замина за Северна Америка и предложих на Гутиере да дойде с мен.
— Искате да се жените за нея, нали? — попита Ихтиандър.
— Я гледай какъв бил той! — усмихна се отново Олсен. — Нали ви казах, че бяхме приятели с нея. Какво би могло да стане по-късно — не зная…
— А защо не заминахте?
— Защото нямахме пари за път.
— Нима пътуването с „Хоръкс“ струва толкова скъпо?
— С „Хоръкс“! С „Хоръкс“ засега могат да пътуват само милионери. Какво приказвате, Ихтиандър, да не сте паднали от луната?