— Сама? — не повярва Ихтиандър.
— Да, сама.
— Но защо?
— Първо, тя е убедена, че вие сте се самоубили — удавили сте се заради нея. Вашата смърт я измъчва. Тя горкичката, изглежда, ви е обичала много. „Сега моят живот е свършен, Олсен — каза ми тя. — Вече нищо не ми трябва. Безразлична съм към всичко. Аз не съзнавах какво правя, когато извиканият от Зурита свещеник ни венча. «Нищо не става против волята божия» — ми каза свещеникът, когато слагаше венчалния пръстен на ръката ми. А онова, което бог е съединил, човек не бива да разделя. Аз ще бъда нещастна със Зурита, но се страхувам да не предизвикам божия гняв и затова няма да го напусна!“
— Но нали всичко това са глупости! Какъв бог? Баща ми казва, че бог — това са приказки за малки деца! — развълнувано извика Ихтиандър. — Нима вие не успяхте да я убедите?
— За съжаление Гутиере вярва на тези приказки. Мисионерите са успели да направят от нея страстна католичка. Аз отдавна се опитвах да я разубедя, но неуспешно. Тя дори заплашваше да сложи край на нашето приятелство, ако продължавам да говоря с нея за църквата и бога. Трябваше да се изчака. А в хасиендата нямах време да я убеждавам дълго. Успях да разменя с нея само няколко думи. Да, ето какво още ми разказа. Когато се венчал с нея, Зурита със смях възкликнал: „Е, едната работа е свършена! Хванахме птичката и я сложихме в кафеза, сега остава да хванем рибката!“ Той обяснил на Гутиере, а тя — на мене, за каква рибка става дума. Зурита заминава за Буенос Айрес, за да залови „морския дявол“ и тогава Гутиере ще стане милионерка. Не става ли дума за вас? Вие можете да стоите във водата без никаква вреда за себе си, плашите ловците на бисери…
Предпазливостта задържаше Ихтиандър да открие своята тайна. Той и без това не би могъл да я обясни. И затова, без да отговаря на въпроса, младежът попита на свой ред:
— А за какво му е на Зурита „морският дявол“?
— Педро иска да накара „дявола“ да лови бисери. И ако вие сте морският „дявол“, пазете се…
— Благодаря за предупреждението — каза младежът.
Ихтиандър не подозираше, че неговите номера са широко известни по крайбрежието и че за него бе писано много по вестниците и списанията.
— Не мога повече — внезапно каза той, — аз трябва да я видя. Искам да се срещна с нея, макар и за последен път. Град Парана ли? Да, зная. Пътят за там е нагоре по течението на река Парана. Но как да стигна от града до хасиендата „Долорес“?
Олсен му обясни.
Ихтиандър стисна силно ръката му.
— Простете ми. Аз ви смятах за враг, но неочаквано намерих приятел. Тръгвам да търся Гутиере.
— Веднага ли? — попита усмихнато Олсен.
— Да, без да губя нито минута — отвърна Ихтиандър, скочи във водата и заплува към брега.
Олсен само поклати глава.
ВТОРА ЧАСТ
НА ПЪТ
Ихтиандър бързо се приготви за път. Той извади скритите на брега дрехи и обувки и ги завърза на гърба си с ремъка, на който висеше ножът му. Сложи очилата и плавниците си и тръгна.
В залива Рио де ла Плата имаше много океански параходи и кораби, шхуни и баркаси. Помежду им сновяха малки крайбрежни катери. Техните дъна, гледани изпод водата, приличаха на водни бръмбари, които се движеха по повърхността на всички страни. Котвените вериги и въжета се издигаха от дъното като тънки стебла на подводна гора. Дъното на залива беше осеяно с различни отпадъци, железни парчета, купища изсипани каменни въглища и изхвърлена сгурия, парчета стари маркучи и платна, бидони, тухли, счупени бутилки, консервни кутии, а по-близо до брега — и с трупове на кучета и котки.
Тънък пласт нефт покриваше повърхността на водата. Слънцето още не бе залязло, но тук владееше сивозеленикав здрач. Река Парана носеше тиня и пясък, които размътваха водата на залива.
Ихтиандър можеше да се заблуди сред този лабиринт от морски съдове, но за компас му служеше лекото течение, образувано от вливащата се в залива река. „Колко само са мръсни хората“ — мислеше той, като разглеждаше с погнуса дъното, което напомняше бунище. Младежът плуваше по средата на залива, по-надълбоко от киловата част на корабите. В замърсените води на залива той дишаше трудно, както човек в задимена стая. На няколко места по дъното Ихтиандър видя трупове на хора и скелети на животни. Черепът на един труп беше разсечен, а на шията му се виждаше въже с привързан на него камък. Тук беше погребано нечие престъпление.
Ихтиандър бързаше да изплува по-скоро от тези мръсни места. Колкото по-нагоре се издигаше обаче, толкова по-силно чувствуваше насрещното течение. Беше му трудно да плува. В океана има течения, но там те му помагаха — младежът ги познаваше добре. Той ги използуваше, както моряк — попътния вятър. Тук имаше само насрещно течение. Ихтиандър беше опитен плувец, но се дразнеше, че се придвижва напред толкова бавно. Изведнъж нещо прелетя съвсем близо до него и за малко не го засегна. Някакъв кораб беше хвърлил котва. „Май че тук не е безопасно да се плува“ — помисли Ихтиандър и се озърна. Видя, че го настига един голям параход.