— Привечер ще стигнеш — отговори старецът, като погледна слънцето.
Ихтиандър поблагодари на стареца и закрачи бързо по пътя край пшеничните и царевични ниви. От бързия ход той почна да се изморява. Пътят се точеше като безкрайна бяла лента. Пшеничните ниви се сменяха с пасища от висока гъста трева, където пасяха стада овце.
Ихтиандър изнемогваше, острите болки в гърдите му се засилваха. Измъчваше го жажда. Наоколо — ни капка вода. „Дано стигна по-бързо до езерото!“ — мислеше си младежът. Страните и очите му хлътнаха, дишаше тежко. Усещаше глад. Но с какво можеше да обядва тук? Далеч на ливадата пасеше стадо овни под охраната на овчар с кучета. През една каменна ограда бяха надвиснали клоните на праскови и портокали, а по тях имаше зрели плодове. Тук не е като в океана — всичко е чуждо, всичко е поделено, всичко е оградено и се охранява. Само волните птици единствено не принадлежат на никого, летят и кряскат край пътя. Но тях е трудно да хванеш. Пък и позволено ли е да се ловят тези птици? Може би и те принадлежат на някого. Тук лесно можеш да умреш от глад и жажда всред езера, градини и стада.
Срещу Ихтиандър вървеше, сложил ръце зад гърба си, един дебел човек в бял кител с лъскави копчета, бяла фуражка и кобур на пояса.
— Кажете ми, далеч ли е оттук хасиендата „Долорес“? — попита Ихтиандър.
Дебелият човек подозрително огледа Ихтиандър.
— А защо питаш? Откъде идваш?
— От Буенос Айрес…
Човекът в китела изведнаж застана нащрек.
— Подай си ръцете — каза дебелият човек. Това учуди Ихтиандър, но понеже не допускаше нищо лошо, протегна ръце. Дебелият извади от джоба си „гривни“ (белезници) и бързо ги щракна на ръцете на Ихтиандър.
— Ето че те пипнахме! — измърмори човекът с лъскавите копчета и като блъсна Ихтиандър в гърдите, извика: — Върви! Аз ще те придружа до „Долорес“.
— Защо оковахте ръцете ми? — в недоумение попита Ихтиандър и с вдигнати ръце почна да разглежда „гривните“.
— Без приказки! — подвикна му строго дебелият. — Хайде, тръгвай!
Ихтиандър наведе глава и бавно тръгна по пътя. Добре поне, че не го накараха да се върне назад. Той не разбираше какво се беше случило с него. Не знаеше, че миналата нощ в съседната ферма бе извършено убийство и грабеж и полицията търсеше сега престъпниците. Не се досещаше и за това, че имаше подозрителен вид в своя измачкан костюм. Неговият неопределен отговор за целта на пътуването му окончателно реши съдбата му. Полицаят арестува Ихтиандър и сега го водеше в най-близкото селище, за да го изпрати в Парана, в затвора.
Ихтиандър разбра само едно: той е лишен от свобода и пътуването му за нещастие се забавя. Реши на всяка цена да си възвърне свободата още при първия удобен случай.
Дебелият полицай, доволен от сполуката си, запуши дълга пура. Той крачеше отзад и облъхваше Ихтиандър с кълба тютюнев дим. Младежът се задъхваше.
— Не може ли да не пускате дим, трудно дишам — каза той, обръщайки се към този, който го конвоираше.
— Какво-о? Моля, не пушете, а? Ха-ха-ха! — полицаят избухна в смях и цялото му лице се набръчка. — Я гледай ти колко сме нежни! — И като пусна право в лицето на младежа няколко гъсти кълба дим, извика: — Тръгвай!
Младежът се подчини.
Най-после Ихтиандър видя езерото с прехвърления през него тесен мост и неволно ускори крачки.
— Не бързай за твоята Долорес! — извика дебелият полицай.
Стъпиха на моста. Когато стигнаха до средата, Ихтиандър изведнаж се наведе през перилата и се хвърли във водата.
Полицаят съвсем не очакваше такава постъпка от човек с оковани ръце. Но и Ихтиандър пък не очакваше от дебелия онова, което той направи в следващия миг. Полицаят се хвърли във водата след Ихтиандър — страхуваше се, че престъпникът може да се удави. Искаше да го заведе жив: арестуваният може да му причини много неприятности, ако го намерят удавен, окован в белезници. Полицаят толкова бързо последва Ихтиандър, че успя да го хване за косата и не го пускаше. Тогава Ихтиандър с риск да се лиши от косата си, повлече полицая към дъното. Скоро младежът почувствува, че ръката на полицая се разтваря и отпуска косата му. Ихтиандър отплува няколко метра встрани и се подаде навън, за да види излязъл ли е отгоре и полицаят. Шишкото пляскаше с ръце и крака на повърхността и като видя главата на Ихтиандър, се развика:
— Ще се удавиш, негоднико! Плувай към мене!
„Това е една идея!“ — мина през главата на Ихтиандър и той внезапно почна да вика:
— Помощ! Потъвам… — и полетя към дъното.
Изпод водата той наблюдаваше как полицаят се гмурка и го търси. Най-после, изглежда, дебелият изгуби всякаква надежда и изплува на брега. „Сега ще си отиде“ — помисли Ихтиандър. Но полицаят не си отиваше. Той бе решил да остане при трупа, докато пристигнат следствените власти. Това, че удавеният лежеше на дъното на езерото, не променяше нещата.