В това време по моста минаваше един селянин, който яздеше на муле, натоварено с чували. Полицаят заповяда на селянина да разтовари чувалите и да занесе в най-близкия полицейски участък една бележка. Положението на Ихтиандър се влошаваше. Освен това в езерото имаше пиявици. Те се впиваха в Ихтиандър и той едва сварваше да ги отмахне от тялото си. Но трябваше да прави това предпазливо, за да не раздвижва застоялата вода и да не привлече по този начин вниманието на полицая.
Селянинът се върна след половин час, посочи с ръка към пътя, натовари чувалите си на мулето и бързо се отдалечи. След пет-шест минути към брега се приближиха трима полицаи.
Двама от тях носеха на глави една лека лодка, а третият — канджа и весло. Пуснаха лодката във водата и почнаха да търсят удавения. Ихтиандър не се страхуваше, че ще бъде намерен. За него това беше почти игра — той само преминаваше от едно място на друго. Цялото дъно на водоема край моста беше грижливо претърсено с канджата, но трупът не бе намерен.
Полицаят, който беше арестувал Ихтиандър, разтваряше в недоумение ръце. Това дори забавляваше Ихтиандър. Но скоро той се почувствува зле. Полицаите бяха повдигнали с канджата си от дъното на езерото цели облаци от тиня. Водата се размъти. Сега Ихтиандър не можеше да различи нищо по-далеч от една протегната ръка, а това беше вече опасно. Но най-главното — беше му трудно да диша с хриле в бедната на кислород вода. А отгоре на това — тези облаци от тиня.
Ихтиандър се задъхваше и чувствуваше в хрилете си все по-силно парене. Повече не можеше да търпи. От устата му се изтръгна неволен стон, няколко мехурчета отлетяха нагоре. Какво да прави? Да излезе от езерото — друг изход нямаше. Трябваше да излезе, каквото и да го заплашваше след това. Разбира се, веднага ще го хванат, може и да го пребият от бой и ще го пратят в затвора. Но все едно. Олюлявайки се, Ихтиандър тръгна бавно към плиткото и главата му се показа над водата.
— А-а-а-а! — като луд извика полицаят и скочи през борда на лодката, за да доплува по-бързо до брега.
— Исусе Христе! Олеле! — изкрещя и другият, като се просна на дъното на лодката.
Двамата полицаи, останали на брега, шепнеха молитви. Бледни, те трепереха от страх и се мъчеха да се скрият един зад друг.
Ихтиандър не очакваше това и не разбра най-напред причината на уплахата им. После се сети, че испанците са много религиозни и суеверни. Вероятно полицаите си бяха въобразили, че виждат пред себе си призрак. Ихтиандър реши да ги изплаши още повече: той се озъби, облещи очи, почна да вие със страшен глас, като се насочваше бавно към брега. После излезе на пътя, все така умишлено бавно, и се отдалечи с отмерени стъпки.
Нито един от полицаите не се помръдна и не задържа Ихтиандър. Суеверният ужас, страхът от привидения им попречиха да изпълнят своя служебен дълг.
ТОВА Е „МОРСКИЯТ ДЯВОЛ“!
Майката на Педро Зурита — Долорес — беше дебела, отпусната старица със закривен нос и издадена напред брадичка. Нейните гъсти мустаци й придаваха странен и непривлекателен вид. Това рядко за жените украшение й беше спечелило в околността прозвището мустакатата Долорес.
Когато синът й пристигна при нея с младата си жена, бабата безцеремонно огледа Гутиере. Долорес търсеше преди всичко у хората недостатъци. Красотата на Гутиере я порази, въпреки че старицата с нищо не издаде това. Но такава си беше мустакатата Долорес: след като се оттегли в кухнята и се размисли, тя реши, че красотата на Гутиере е недостатък. Когато остана насаме със сина си, старицата неодобрително поклати глава и рече:
— Хубава е! Дори прекалено хубава! — После въздъхна и добави: — Ще си имаш неприятности с такава красавица… Да. По-добре щеше да бъде, ако се беше оженил за испанка. — И като помисли малко, продължи: — Пък и горда е. А ръцете й — меки, нежни, работа от нея не чакай!
— Ще я пречупим — отговори Педро и се задълбочи в домакинските си сметки.
Долорес се прозя и за да не пречи на сина си, излезе в градината да подиша вечерната прохлада. Тя обичаше да си помечтава, когато има луна. Мимозите изпълваха градината с приятен аромат. Белите лилии блестяха на лунната светлина. Листата на лаврите и фикусите леко се полюляваха. Долорес седна на една скамейка сред миртите и се предаде на мечти: как ще откупи и съседния участък земя, ще развъди тънкорунни овце, ще построи нови хамбари.