— Ох, да ви вземат дяволите! — ядосано извика старата жена, като се плесна по бузата. — Тези москити не оставят човека на мира.
Незабелязано облаци покриха небето и цялата градина потъна в полумрак. На хоризонта се очерта по-рязко светлосиня ивица — отражение от светлините на град Парана. И изведнаж над ниската каменна ограда Долорес забеляза една човешка глава. Някой вдигна ръце, оковани в белезници, и прескочи предпазливо стената.
Бабата се изплаши. „В градината се е вмъкнал каторжник“ — реши тя. Искаше да извика, но не можа, опита се да стане и да избяга, но краката и се подкосиха. Седнала на скамейката, тя следеше неизвестния.
А човекът с белезниците предпазливо се промъкваше между храстите, приближаваше се към дома, надничаше през прозорците. И неочаквано — или така й се стори — каторжникът тихичко извика.
— Гутиере!
„Виж я ти, хубавицата! Гледай с какви хора се познавала! Току-виж, че тази красавица вземе да убие сина ми, да ограби хасиендата и да избяга с каторжника“ — мислеше си Долорес.
Чувство на дълбока омраза и горчиво злорадство обзе изведнъж старата жена. Това й придаде сили. Тя скочи и тичешком влезе в къщи.
— По-бързо — прошепна Долорес на сина си. — В градината се е вмъкнал каторжник. Викаше Гутиере.
Педро изскочи навън с такава бързина, сякаш в къщи беше избухнал пожар, грабна лопатата, която лежеше на пътечката, и се затича около къщата. До стената стоеше непознат младеж, облечен в мръсен, измачкан костюм, с оковани ръце, и надничаше през прозореца.
— Дявол да те вземе! — измърмори Зурита и стовари лопатата върху главата на младежа.
Той падна на земята, без да издаде звук.
— Готово!… — тихо каза Зурита.
— Готово! — потвърди последвалата го Долорес с такъв тон, сякаш нейният син беше смачкал отровен скорпион. Зурита въпросително погледна майка си.
— Къде да го денем?
— В езерото — посочи натам бабата. — То е дълбоко.
— Ще изплува.
— Ще му вържем камък. Аз ей сега…
Долорес изтича в къщи и припряно почна да търси чувал, в който можеше да се пъхне трупът на убития. Но същата сутрин тя беше напълнила всички чували с жито и ги беше изпратила на мелницата. Тогава взе една калъфка за възглавница и дълга връв.
— Няма чувал — каза тя на сина си. — Ето, сложи камъни в калъфката и я вържи с връвта за белезниците…
Зурита кимна, метна на гръб трупа и го помъкна към дъното на градината, където имаше малко езеро.
— Гледай да не се изцапаш с кръв — шепнешком каза Долорес, която креташе след сина си с калъфката и връвта.
— Ще я измиеш — отговори Педро, обаче провеси по-ниско главата на младежа, така че кръвта да се стича по земята.
Край езерото Зурита бързо напълни калъфката с камъни, върза я за ръцете на младежа и хвърли тялото във водата.
— Сега трябва да се преоблека. — Педро погледна към небето. — Готви се да вали. Дъждът ще измие до сутринта следите от кръв по земята.
— Ами… водата няма ли да порозовее от кръвта? — попита мустакатата Долорес.
— Няма, езерото се изтича… О, дявол да го вземе! — с дрезгав глас извика той, като се отправяше към къщи и се закани с юмрук към един от прозорците.
— Виж я ти нея, хубавицата! — мърмореше бабата, мъкнейки се след сина си.
На Гутиере бяха дали стая в партера. Тази нощ тя ме можа да заспи. Беше задушно, москитите я безпокояха. Тъжни мисли нахлуваха в главата й. Тя не можеше да забрави Ихтиандър, неговата смърт. Мъжа си не обичаше, свекървата предизвикваше у нея отвращение. И с тази мустаката баба Гутиере трябваше да живее занапред…
През нощта на девойката й се стори, че чува гласа на Ихтиандър. Той я зовеше по име. Някакъв шум и приглушени гласове долитаха от градината. Гутиере разбра, че вече няма да може да заспи тази нощ. И излезе в градината.
Слънцето още не беше изгряло. Градината тънеше в предутринен здрач. Облаците се бяха разпръснали. По тревата и дърветата блестеше изобилна роса. Облечена в лека домашна дреха, Гутиере вървеше боса по тревата. Изведнъж тя се спря и внимателно почна да се взира в земята. Пясъкът по пътечката срещу нейния прозорец беше накапан с кръв. Наблизо се търкаляше една окървавена лопата. През нощта тук е станало някакво престъпление. Иначе откъде могат да се появят тези кървави следи?
Гутиере неволно тръгна по следите и те я заведоха до езерото. „Дали последните следи на престъплението не са скрити тук?“ — помисли си тя, като се взираше страхливо в зеленикавата повърхност на езерото.
Изпод тази зеленикава вода я гледаше лицето на Ихтиандър. Кожата на едното му слепоочие беше разкъсана. Лицето му изразяваше страдание и същевременно радост.