Гутиере гледаше втренчено лицето на потъналия Ихтиандър. Нима се е побъркала?
Тя понечи да избяга. Но не можеше да се помръдне, не можеше да откъсне очи от него.
А лицето на Ихтиандър бавно се издигаше нагоре. То вече се показа над повърхността и леко раздвижи тихите води. Ихтиандър протегна окованите си ръце към Гутиере и с бледа усмивка продума, обръщайки се към нея за първи път на „ти“
— Гутиере! Скъпа моя! Гутиере, най-после аз… — но той не успя да се доизкаже.
Гутиере се хвана за главата и ужасена извика:
— Махни се! Изчезни, нещастен призрак! Та нали аз зная, че ти си мъртъв? Защо ми се явяваш?
— Не, не, Гутиере, аз не съм мъртъв — бързо отговори призракът, — аз не се удавих. Прости ми… аз скрих от тебе… Не зная защо направих това… Не си отивай, изслушай ме. Аз съм жив, ето, допри се до ръцете ми…
И той протягаше към нея окованите си ръце. Гутиере продължаваше да го гледа.
— Не се страхувай, ами че аз съм жив… Аз мога да живея под водата. Не съм като всички други хора. Единствен аз мога да живея под водата. Не се удавих, когато се хвърлих в морето. Направих го, защото ми беше много трудно да дишам на сушата.
Ихтиандър се олюля и продължи да говори все така забързано и несвързано:
— Аз те търсих, Гутиере. Тази нощ твоят мъж ме удари по главата, когато се бях приближил до прозореца ти, и после ме хвърли в езерото. Във водата се свестих. Успях да откача торбата с камъни, но това — Ихтиандър посочи белезниците на ръцете си — не можах да снема…
Гутиере почна да вярва, че пред нея се намира не призрак, а жив човек.
— Но защо са оковани ръцете ви? — попита тя.
— После ще ти разкажа всичко… Да бягаме, Гутиере. Ще се скрием при моя баща, там няма да ни намери никой… И ще живеем заедно… Хайде, вземи ръцете ми, Гутиере… Олсен каза, че мене ме наричали „морския дявол“, но аз съм човек. Защо тогава се страхуваш от мене?
Ихтиандър излезе от езерото, целият покрит с тиня. Той се отпусна изнемощял на тревата.
Гутиере се наведе над него и най-сетне го хвана за ръката.
— Горкото ми момче! — каза тя.
— Каква приятна среща! — прозвуча ненадейно подигравателен глас.
Те се обърнаха и видяха Зурита, застанал недалеч от тях. Зурита, също както и Гутиере, не можа да заспи тази нощ. Той излезе в градината при вика на Гутиере и беше чул целия разговор. Когато разбра, че пред него е „морският дявол“, когото беше преследвал толкова дълго и безрезултатно, Педро се зарадва много и веднага реши да закара Ихтиандър на борда на „Медуза“. Но като поразмисли повече, реши да постъпи другояче.
— Вие, Ихтиандър, няма да успеете да отведете Гутиере при доктор Салватор, защото тя е моя жена. Едва ли и самият вие ще се върнете при баща си. Полицията ви търси.
— Но аз не съм виновен за нищо!
— Без вина полицията не награждава хората с такива белезници. И щом сте попаднали вече в ръцете ми, мой дълг е да ви предам на полицията.
— Нима ще направите това? — с негодувание попита Гутиере мъжа си.
— Длъжен съм да го направя — отговори Педро, като вдигна рамене.
— Много ще му прилича — намеси се ненадейно в разговора появилата се Долорес, — ако вземе да пусне каторжника да върви, където си ще! И то за какво? За това ли, че този разбойник надзърта по чуждите прозорци и се готви да отвлича чуждите жени?
Гутиере се приближи до мъжа си, улови го за ръцете и ласкаво му каза:
— Пуснете го. Моля ви. Аз в нищо не съм се провинила пред вас…
Долорес се изплаши, че нейният син може да отстъпи на жена си, размаха ръце и се развика:
— Не я слушай, Педро!
— Пред молбата на една жена аз съм безсилен — галантно каза Зурита. — Съгласен съм.
— Ожени се и ето те вече под чехъла на жена си — мърмореше бабичката.
— Не бързай, майко. Ние ще изпилим вашите окови, млади човече, ще ви облечем в по-приличен костюм и ще ви заведем на „Медуза“. В Рио де ла Плата вие ще можете да скочите от борда и да си заплувате, накъдето намерите за добре. Но аз ще ви пусна само при едно условие: трябва да забравите Гутиере. А тебе, Гутиере, ще взема със себе си. Така ще бъде по-безопасно.
— Вие сте по-добър, отколкото ви мислех — искрено каза Гутиере.
Зурита самодоволно засука мустак и се поклони пред жена си. Долорес познаваше добре сина си — тя бързо се досети, че той замисля някаква хитрост. Но за да поддържа играта му, престори се на ядосана и измърмори:
— Омагьосала го е! Стой сега под чехъла й!
ПЪЛЕН НАПРЕД
— Утре Салватор пристига. Треската ми попречи, а ние трябва да поговорим с тебе за много неща — рече Кристо, обръщайки се към Балтазар. Те бяха седнали в магазинчето на Балтазар. — Слушай, братко, слушай внимателно и не ме прекъсвай, за да не забравя какво трябва да ти кажа.