Кристо помълча малко, съсредоточи мислите си и продължи:
— Ние направихме много нещо за Зурита. Той е по-богат от нас двамата, но иска по богатство да надмине и себе си. Иска да хване „морския дявол“.
Балтазар направи някакво движение.
— Мълчи, братко, мълчи, иначе ще забравя какво щях да кажа. Зурита иска „морският дявол“ да му стане роб. А ти знаеш ли какво нещо е „морският дявол“? Това е съкровище. Това е неизчерпаемо богатство. „Морският дявол“ може да събира бисерни миди на морското дъно — безброй прекрасни бисери. Но „морският дявол“ може да вади от морското дъно не само бисери. На дъното има много потънали кораби и несметни богатства. Той може да ги изважда за нас. Аз казвам за нас, а не за Зурита. Знаеш ли ти, братко, че Ихтиандър обича Гутиере?
Балтазар се опита да каже нещо, но Кристо не го остави да продума.
— Мълчи и слушай. Не мога да говоря, когато ме прекъсват. Да, Ихтиандър обича Гутиере. От мене нищо не може да се скрие. Когато разбрах това, аз си рекох: „Добре. Нека Ихтиандър обикне още по-силно Гутиере. Той ще бъде по-добър съпруг и зет, отколкото този Зурита.“ И Гутиере обича Ихтиандър. Аз ги следих, без да преча на Ихтиандър. Нека се срещат.
Балтазар въздъхна, но не прекъсна брат си.
— И това, братко, още не е всичко. Слушай по-нататък. Искам да ти напомня нещо, което се случи преди много години. Аз придружавах твоята жена — оттогава има вече двадесет години, — когато тя се връщаше от домашните си. Помниш ли, беше ходила в планината за погребението на майка си. По пътя жена ти умря при раждане. Умря и детето. Тогава аз не ти казах всичко, не исках да те наскърбявам. Сега ще ти кажа. Жена ти умря по пътя, но детето беше още живо, макар и много слабичко. Това се случи в едно индианско селище. Една стара жена ми каза, че недалеч от тях живее велик чудотворец, богът Салватор…
Балтазар удвои вниманието си.
— И тя ме посъветва да занеса детето на Салватор, за да го спаси от смъртта. Аз послушах добрия съвет и занесох детето. „Спасете го!“ — казах аз. Салватор пое момченцето, поклати глава и рече: „Трудно е да се спаси.“ И го отнесе. Чаках до вечерта. Вечерта излезе един негър и ми каза: „Детето умря.“ Тогава си отидох. И така — продължи Кристо, — Салватор каза чрез негъра си, че детето е умряло. Аз бях забелязал у новороденото дете — твоя син — един червен белег. Помня добре каква форма имаше този белег. — Кристо направи малка пауза и продължи: — Немного отдавна някой беше наранил по шията Ихтиандър. Когато го превързвах, разтворих малко яката на люспестата му дреха и видях червен белег със същата форма, какъвто имаше твоят син.
Балтазар погледна Кристо с широко отворени очи и развълнуван попита:
— Ти да не мислиш, че Ихтиандър е моят син?
— Мълчи, братко, мълчи и слушай. Да, така мисля. Мисля, че Салватор не ми е казал истината. Твоят син не е умрял и Салватор е направил от него „морски дявол“.
— о-о! — избухна Балтазар. — Как е посмял! Ще го убия със собствените си ръце.
— Мълчи! Салватор е по-силен от теб. И после възможно е да се лъжа. Изминали са двадесет години. Белег от рождение може да има на шията си и друг човек. Може Ихтиандър да е твой син, а може и да не е. Трябва да бъдем предпазливи. Ти ще отидеш при Салватор и ще кажеш, че Ихтиандър е твоят син. Аз ще ти бъда свидетел. Ще поискаш от него да ти върне сина. Ако не го даде, ще го заплашиш, че ще се обърнеш към съда, загдето осакатява децата. Ще го дострашее. Ако обаче и това не помогне, ще го дадеш под съд. Ако и в съда не успеем да докажем, че Ихтиандър е твой син, то той ще се ожени за Гутиере; Гутиере не ти е родна дъщеря, а осиновена. Тогава ти скърбеше за жена си и детето си и аз ти намерих това сираче Гутиере…
Балтазар скочи от стола си. Той крачеше сега от единия до другия край на магазинчето, като разбутваше раците и черупките.
— Сине мой! Сине мой! Ах, какво нещастие!
— Но защо да е нещастие? — учуди се Кристо.
— Аз не те прекъсвах и те слушах внимателно, сега и ти ме изслушай. Докато ти беше болен от треска, Гутиере се омъжи за Педро Зурита.
Тази новина порази Кристо.
— А Ихтиандър… моят нещастен син… — Балтазар наведе глава. — Ихтиандър е в ръцете на Зурита.
— Не може да бъде! — възрази Кристо.
— Да, да. Ихтиандър е на борда на „Медуза“. Тази сутрин Зурита идва при мене. Той ни се присмиваше, подиграваше ни и ни ругаеше. Казваше, че сме го измамили. Помисли си — той сам, без наша помощ, е заловил Ихтиандър! Сега Зурита няма да ни плати нищо. Но аз самият и без това няма да взема пари от него. Та може ли човек да продаде собствения си син?