— Донесете ми веригата и доведете човека от трюма — заповяда Зурита. Той искаше да изпита Ихтиандър като ловец, на бисери, колкото се може по-скоро.
„При това момчето ще се освежи в морето“ — помисли си той. Появи се Ихтиандър, охраняван от двама индианци. Той изглеждаше много измъчен. Ихтиандър се огледа. Беше близо до бизанмачтата. Само няколко крачки го отделяха от борда. Изведнъж той се хвърли напред, дотича до борда и се наведе, за да скочи. Но в този момент тежкият юмрук на Зурита се стовари върху главата му. Младежът се просна на палубата в безсъзнание.
— Не бива да се прибързва — поучително каза Зурита. Чу се дрънкане на желязо, един моряк подаде на Зурита дълга тънка верига, завършваща с железен обръч.
Зурита опаса с този обръч изпадналия в безсъзнание младеж, заключи пояса с катинар, после се обърна към моряците и рече:
— Заливайте го сега с вода!
Младежът скоро дойде на себе си и с недоумение погледна веригата, към която беше прикован.
— По този начин няма да ми избягаш — поясни Зурита. — Аз ще те пусна в морето. Ти ще ми търсиш бисерни миди. Колкото повече бисери намираш, толкова по-дълго ще те оставям в морето. Ако откажеш да ми събираш бисерни миди, ще те затворя в трюма и ще седиш в бъчвата. Разбра ли? Съгласен ли си?
Ихтиандър кимна.
Той беше готов да извади на Зурита всички съкровища на света, само да може по-скоро да се потопи в бистрата морска вода.
Зурита, вързаният с веригата Ихтиандър и моряците се приближиха до борда на шхуната. Каютата на Гутиере се намираше от другата страна на кораба: Зурита не искаше тя да види Ихтиандър с верига.
Спуснаха вързания Ихтиандър в морето. Ех, ако можеше да скъса тази верига! Но тя беше много здрава. Ихтиандър се покори на своята участ. Той почна да събира бисерни миди и да ги слага в закопчаната на пояса му голяма торба. Железният обръч го притискаше и затрудняваше дишането му. И все пак Ихтиандър се чувствуваше почти щастлив след задушния трюм и вонещата бъчва.
От борда на кораба моряците наблюдаваха с изумление невижданото зрелище. Минутите минаваха една след друга, а човекът, спуснат на морското дъно, не мислеше да излиза. Откачало на повърхността се издигаха мехурчетата въздух, но скоро изчезнаха.
— Акула да ме глътне, ако в гърдите му е останал въздух! Изглежда, че той се чувствува като риба във вода — с учудване говореше един стар ловец, като се взираше във водата.
На морското дъно се виждаше ясно как младежът пълзи на колене.
— Това сигурно е „морският дявол“ — тихо продума морякът.
— Който и да е той, капитан Зурита се е сдобил с нещо много ценно — отговори щурманът. — Един такъв ловец може да замени десетина.
Слънцето наближаваше към своя зенит, когато Ихтиандър дръпна веригата, за да го изтеглят. Торбата му беше пълна с бисерни миди. Трябваше да я изпразни, за да продължи лова си. Моряците бързо изтеглиха на палубата необикновения ловец. Всички искаха по-скоро да разберат какъв беше уловът.
Обикновено оставяха бисерните миди да постоят няколко дни, за да изгният мекотелите — тогава бисерите се изваждат по-лесно, — но сега нетърпението на моряците и на самия Зурита беше голямо. И всички веднага се заловиха да разтварят мидите с ножовете си.
Когато привършиха работата си, моряците оживено заговориха един през друг. На палубата цареше необикновена възбуда. Може би Ихтиандър бе имал щастието да намери хубаво място. Но неговият пръв улов надмина всички очаквания. Между извадените бисери имаше около двадесетина много тежки, с прекрасна форма и с извънредно нежни цветове. Този улов бе донесъл вече на Зурита цяло състояние. За един едър бисер можеше да се купи нова, прекрасна шхуна. Зурита бе вече на път да забогатее. Мечтите му се сбъдваха.
Зурита видя как моряците алчно гледат бисерите. Това не му хареса. Той побърза да пресипе бисерите в сламената си шапка и рече:
— Време е за закуска. А ти, Ихтиандър, си добър ловец. Имам една свободна каюта. Ще те настаня там. В нея няма да ти бъде задушно. И ще поръчам за тебе голям цинков резервоар. Може би той няма и да ти потрябва, защото ще плуваш всеки ден в морето. Наистина — вързан, но какво да се прави? Иначе ще се гмурнеш при своите раци и няма да се върнеш.
Ихтиандър не желаеше да разговаря със Зурита. Но щом бе пленник на този алчен човек, трябваше да помисли за сносно жилище.
— Резервоарът е по-добър от вонещата бъчва — каза той на Зурита. — За да не се задъхвам обаче, ще трябва често да сменяте водата.
— Колко често? — попита Зурита.
— На всеки половин час — отговори Ихтиандър. — Още по-добре е да има през цялото време текуща вода.