Изведнъж той видя, че ловецът скочи на крака толкова бързо, колкото му беше възможно, замахна с ръце, улови се за въжето и го дръпна така силно, че едва не събори гурона във водата. Лодката се разлюля. Индианецът гурон бързешком издърпа другаря си и му помогна да се качи в лодката. Ловецът дишаше тежко с широко отворена уста, очите му бяха разширени от ужас.
Тъмното му бронзово лице беше посивяло — толкова бе побледнял.
— Акула ли?
Но ловецът се строполи на дъното на лодката, без да може да отговори. Какво би могло да го изплаши толкова на дъното на морето? Гуронът се наведе и се взря във водата. Да, там ставаше нещо нередно. Малките рибки, като птици, забелязали ястреб, бързаха да се скрият в гъстите храсталаци на подводната гора.
И внезапно индианецът гурон видя, че иззад издадения напред край на една подводна скала се показа нещо, прилично на пурпурен дим. Димът постепенно се разнасяше на всички страни, като оцветяваше водата в розово. В този момент той видя нещо тъмно. Беше тялото на акула. То бавно се обърна и изчезна зад издатината на скалата. Пурпурният подводен дим можеше да бъде само кръв, пролята на дъното на океана. Какво ли се бе случило там?
Гуронът погледна другаря си, но той лежеше неподвижно на гръб, дишаше тежко с широко отворена уста и гледаше с безизразни очи към небето.
Индианецът грабна веслата и побърза да закара внезапно заболелия си другар на борда на „Медуза“.
Най-сетне ловецът дойде на себе си, но сякаш си беше глътнал езика — издаваше само някакви неясни звуци, клатеше глава и пухтеше с издадени напред устни.
Ловците, които се намираха на шхуната, го наобиколиха и с нетърпение чакаха обясненията му.
— Говори! — извика най-после един млад индианец, като разтърси ловеца. — Говори, ако не искаш страхливата ти душа да отлети от тялото!
Ловецът завъртя глава и глухо продума:
— Видях… „морския дявол“.
— Него ли?
— Хайде, говори де, говори! — нетърпеливо викаха ловците.
— Гледам — акула. Акулата плува право насреща ми. Свършено е с мене! Голяма, черна, зинала уста, сега ще ме захапе… Гледам — плува и…
— Друга акула ли?
— „Дяволът“!
— Но какъв е той? Има ли глава?
— Глава ли? Да, май че има. Очите му — колкото чаши…
— Щом има очи, трябва да има и глава — уверено заяви младият индианец. — Очите все са прикрепени за нещо. Ами лапи има ли?
— Лапите му са като на жаба. Пръстите му дълги, зелени, с нокти и плавателни ципи. Целият блести като риба с люспите си. Заплува към акулата, блесна с лапата си и хоп! Кръв от корема на акулата…
— А какви са краката му? — попита един от ловците.
— Краката му ли? — опитваше се да си спомни ловецът. — Крака въобще няма. Има голяма опашка. А на края на опашката — две змии.
— Ти от кого повече се уплаши — от акулата или от чудовището?
— От чудовището — без колебание отвърна той — От чудовището, макар че то ми спаси живота. Това беше той…
— Да, това е бил той.
— „Морският дявол“ — рече индианецът.
— „Морският бог“, който се притичва на помощ на сиромасите — поправи го един стар индианец.
Новината веднага се разнесе по лодките, които плаваха из залива. Ловците се насочиха бързо към шхуната и вдигнаха лодките на борда.
Всички наобиколиха спасения от „морския дявол“ ловец — той заповтаря разказа си, като добавяше все нови и нови подробности. Спомни си, че от ноздрите на чудовището излизал червен пламък, а зъбите му били остри и дълги, на големина колкото човешки пръст. Ушите му се мърдали, отстрани имал плавници, а отзад — опашка като лопата.
Педро Зурита, гол до пояс, по къси бели панталони, с чехли на бос крак и с висока широкопола сламена шапка на глава, се разхождаше по палубата, като тътреше чехлите си, и се вслушваше в разговорите. Колкото повече се увличаше разказвачът, толкова повече Педро се убеждаваше, че всичко това е измислица на ловеца, изплашен от приближаването на акулата.
„Възможно е всъщност и всичко да не е измислено. Някой е разпрал корема на акулата, щом водата в залива е порозовяла. Индианецът лъже, но във всичко това все има нещо истина. Странна история, дявол да го вземе!“
Тук размишленията на Зурита бяха прекъснати изведнъж от звука на рог, който се раздаде зад скалата.
Този звук порази екипажа на „Медуза“ като гръм от ясно небе. Разговорите изведнъж секнаха, лицата побледняха. Със суеверен ужас ловците впериха очи в скалата, откъдето се зачу тръбният звук.
Недалеч от скалата стадо делфини играеше по повърхността на океана. Един делфин се отдели от стадото, изсвири шумно сякаш в отговор на призивния тръбен сигнал, заплува бързо към брега и се скри зад скалите. Изтекоха още няколко мига на напрегнато очакване. Изведнъж ловците видяха, че делфинът се показва иззад скалата. На гърба му, яхнало го като кон, седеше странно същество — „дяволът“, за когото преди малко разказваше ловецът.