— Е, но ти, както виждам, веднага се възгордя! Похвалиха те и почваш вече да искаш много и да капризничиш.
— Това не са капризи — обиди се младежът. — Аз имам. Разберете, ако сложите една голяма риба във ведро, тя скоро ще умре. Рибата диша с кислорода, който се намира във водата, а аз… ами че аз съм една много голяма риба — с усмивка добави Ихтиандър.
— Колкото до кислорода — не съм осведомен, но че рибите умират, щом не им се сменя водата, това зная добре. Май че си прав. Но ако ангажирам хора, които да напомпват през цялото време вода в резервоара ти, това ще ми излезе много скъпо — по-скъпо, отколкото струват твоите бисери. По този начин ти ще ме разориш!
Ихтиандър не знаеше цената на бисерите, не знаеше и това, че ловците и моряците работят на Зурита срещу нищожно възнаграждение. Младежът повярва на думите на Зурита и извика:
— Щом нямате сметка да ме държите, оставете ме да си отида в морето! — И Ихтиандър погледна към океана.
— Ех, че си и ти! — изсмя се високо Зурита.
— Моля ви! Аз доброволно ще ви нося бисери. Отдавна вече имам събрана ей такава купчина. — И Ихтиандър показа с ръка по палубата до коленете си. — Кръгли, гладки, един от друг по-хубави и всеки бисер едър колкото бобено зърно… Ще ви ги дам всичките, само ме пуснете.
Дъхът на Зурита секна.
— Приказки! — възрази той, като се мъчеше да говори спокойно.
— Аз никога още не съм лъгал — обиди се Ихтиандър.
— А къде се намира това твое съкровище? — попита Зурита, без да скрива вече вълнението си.
— В една подводна пещера. Никой освен мен и Лидинг не знае къде е тя.
— Лидинг ли? Кой е той?
— Моят делфин.
— Ах, така ли? — „Действително нещо фантастично“ — помисли си Зурита. — „Ако младежът казва истината, а предполагам, че не лъже, то това надминава всички мои мечти. Ще стана несметно богат. Ротшилдовци и Рокфелеровци ще бъдат сиромаси в сравнение с мен. А струва ми се, че на него може да се вярва. Дали да го освободя под честна дума?“
Но Зурита беше делови човек. Не беше привикнал да вярва на ничия дума. Той почна да обмисля как по-сигурно да се добере до съкровището на Ихтиандър. „Ако Гутиере се съгласи и помоли и Ихтиандър, той няма да й откаже и ще донесе съкровището.“
— Може и да те пусна — каза Зурита, — но за известно време ще трябва да останеш при мене. Да. Имам причини за това. Мисля, че и ти няма да съжаляваш, че ще останеш. Засега, макар и против волята си, ти си мой гост и аз искам да направя така, че да ти бъде удобно тук. Може би вместо в резервоар, който ще бъде много скъп, по-добре ще е да те настаним в една голяма желязна клетка. Тя ще те пази от акулите и с нея ще те спускаме във водата.
— Да, но за мене е необходимо да бъда и на въздух.
— Добре тогава, понякога ще те изваждаме. Това ще ни излезе по-евтино, отколкото да пълним с помпи резервоар. С една дума, ще уредим всичко и ти ще бъдеш доволен.
Зурита беше в прекрасно настроение. И — нещо нечувано — той заповяда да дадат на моряците по чаша ракия към закуската.
Заведоха отново Ихтиандър в трюма — резервоарът още не беше готов. Развълнуван, Зурита отвори вратата на капитанската каюта и спирайки се на прага, показа на Гутиере пълната си с бисери шапка.
— Аз помня обещанията си — започна той усмихнат, — жената обича бисерите, обича подаръците. За да намерим много бисери, трябва да имаме добър ловец. Ето защо плених Ихтиандър. Погледни — това е улов само от една сутрин.
Гутиере бегло погледна бисерите. Тя с мъка сподави едно неволно възклицание — толкова беше изненадана. Зурита обаче забеляза това и се засмя самодоволно.
— Ти ще бъдеш най-богатата жена в Аржентина, а може би и в цяла Америка. Ще имаш всичко. Ще ти построя дворец, на който и кралете ще завидят. А сега, като залог за бъдещето, приеми от мен половината от тези бисери.
— Не! Не ми трябва нито един от тези бисери, спечелени чрез престъпление — рязко отговори Гутиере. — И, моля ви, оставете ме на мира!
Зурита беше смутен и разядосан. Той не очакваше такъв прием.
— Само две думи още. Вие не искате ли — за повече важност той премина на „вие“, — да освободя Ихтиандър?
Гутиере недоверчиво погледна Зурита, сякаш се опитваше да разбере каква нова хитрост е измислил.
— И после какво? — студено попита тя.
— Съдбата на Ихтиандър е във ваши ръце. Достатъчно е да пожелаете той да донесе на „Медуза“ бисерите, които пази някъде под водата, и аз ще го пусна да върви, където си ще.
— Запомнете добре какво ще ви кажа. Не вярвам нито на една ваша дума. Вие ще получите бисерите и пак ще оковете във верига Ихтиандър. Това е също така вярно, както е вярно онова, че аз съм жена на най-лъжливия и вероломен човек. Запомнете го хубавичко и не се опитвайте никога да ме забърквате във вашите тъмни дела. И още веднъж ви казвам — оставете ме на мира!