Повече нямаше какво да се говори и Зурита излезе. В своята каюта той пресипа бисерите в малка торбичка, сложи я грижливо в един сандък, заключи го и излезе на палубата. Скарването с жена му не го огорчаваше много. Той се виждаше богат, заобиколен с почести.
Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. Мислите за бъдещото му богатство го вълнуваха приятно. Винаги бдителен, той не забеляза този път, че моряците тихичко се наговаряха нещо, събрани на групи. Да напуснат шхуната „Медуза“.
Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. По даден от щурмана знак няколко моряци изведнаж се нахвърлиха върху Педро. Те не бяха въоръжени, но в замяна на това пък бяха много. Оказа се обаче, че не е така лесно да се справят с Педро. Двама моряци се вкопчиха отзад в гърба му. Зурита се измъкна от купчината, направи тичешком няколко крачки и с всичка сила се стовари назад, върху перилата на борда. Моряците със стон изпуснаха своята жертва и паднаха на палубата. Зурита се изправи и почна да отбива с юмруци нападението на новите си врагове. Той никога не се разделяше с револвера си, но атаката беше толкова неочаквана, че не успя да извади оръжието от кобура. Зурита бавно отстъпваше към фокмачтата и изведнаж ловко, като маймуна, се закатери по вантите. Един моряк го хвана за крака, но Зурита го ритна със свободния си крак в главата и зашеметеният моряк падна на палубата. Испанецът успя да се изкачи до марса и седна там, като ругаеше отвратително. Тук той се почувствува в относителна безопасност. Извади револвера си и извика:
— Ще пръсна главата на първия, който се осмели да се качи при мене!
Моряците шумяха долу и обсъждаха какво да предприемат по-нататък.
— В капитанската каюта има пушка! — крещеше щурманът, като се мъчеше да надвика другите. — Елате да разбием вратата!
Няколко моряци се отправиха към люка. „Изгубен съм“ — помисли Зурита, — „ще ме застрелят!“ Той погледна към морето, сякаш търсеше от него неочаквана помощ. И не вярвайки на очите си, Зурита видя, че една подводница пори гладката повърхност на океана и с необичайна бързина се приближава към „Медуза“.
„Само да не се потопи под водата!“ — помисли си Зурита. — „На мостика има хора. Възможно ли е да не ме забележат и да ни отминат?“
— Помощ! По-скоро! Ще ме убият! — извика Зурита с всичка сила.
Изглежда, че от подводницата го забелязаха. Без да забавя ход, тя продължаваше да се носи право към „Медуза“.
От люка на шхуната се подадоха първите въоръжени моряци. Те изтичаха на палубата и се спряха нерешително. Към „Медуза“ се приближаваше въоръжена подводница, по всяка вероятност — военна. Не биваше да убиват Зурита пред очите на тези неканени свидетели.
Зурита тържествуваше. Но тържеството му не бе за дълго. На мостика на подводницата стояха Балтазар и Кристо, а до тях — висок човек с голям гърбав нос и орлови очи. Той извика високо от палубата на подводницата:
— Педро Зурита! Предайте незабавно отвлечения от вас Ихтиандър! Давам ви пет минути или ще изпратя на дъното вашата шхуна!
„Предатели!“ — помисли Зурита, като хвърли пълен с ненавист поглед към Кристо и Балтазар. — „Но по-добре е да изгубя Ихтиандър, отколкото собствената си глава.“
— Ей сега ще го доведа — рече Зурита и заслиза по вантите. Моряците вече бяха разбрали, че трябва да бягат. Те бързо спущаха лодки, хвърляха се във водата и плуваха към брега. Всеки от тях се грижеше само за себе си.
Зурита изтича по трапа в каютата си, извади бързо торбичката с бисерите, мушна я в пазвата си, грабна няколко ремъка и една кърпа. В следващата минута той отвори вратата на каютата, където се намираше Гутиере, вдигна я на ръце и я изнесе на палубата.
— Ихтиандър не се чувствува добре. Ще го намерите в каютата — рече Зурита, без да изпуща Гутиере. После изтича към борда, сложи я в една лодка, спусна лодката в морето и скочи в нея. Сега подводницата не можеше да преследва лодката, беше твърде плитко. Но Гутиере бе видяла вече Балтазар върху палубата на подводницата.
— Татко, спаси Ихтиандър! Той се намира…
Но тя не можа да се доизкаже. Зурита й запуши устата с кърпата и сега бързаше да й завърже ръцете с ремъка.
— Пуснете жената! — викна Салватор, като видя постъпката му.
— Тази жена е моя съпруга и никой няма право да се бърка в работите ми! — извика в отговор Зурита, като действуваше усилено с греблата.