Ихтиандър никога не беше получавал писма от Гутиере и не познаваше почерка й. Той се зарадва много, когато получи бележката, но веднага се замисли. Ами ако това е някаква хитрост на Зурита?
— Защо Гутиере не ме помоли сама? — попита Ихтиандър, като посочи бележката.
— Тя не се чувствува добре — отговори Зурита, — но ти ще я видиш, щом се върнеш.
— Защо й е на Гутиере всичко това? — все още недоверчиво попита Ихтиандър.
— Ако беше истински човек, ти нямаше да задаващ такива въпроси. Коя жена не иска да се облича красиво и да носи скъпи украшения? Но за това са нужни пари. А в потъналия кораб лежат много пари. Сега те не принадлежат на никого — защо да не ги вземеш за Гутиере? Най-важното е да се намерят златните монети. Там трябва да има пощенски кожени торби. Освен това пътниците сигурно имат златни вещи, пръстени…
— Вие да не мислите, че аз ще почна да претърсвам труповете? — с негодувание попита Ихтиандър. — И изобщо аз не ви вярвам. Гутиере не е алчна, тя не може да ме изпраща за такова нещо…
— По дяволите! — извика Зурита. Той разбираше, че неговият план ще пропадне, ако не успее веднага да убеди Ихтиандър.
Зурита успя да се овладее, разсмя се добродушно и каза:
— Виждам, че човек не може да те излъже. Налага се да бъда откровен с тебе. И така, слушай: Не Гутиере иска да има златото от „Мафалду“, а аз. Това ще повярваш ли?
Ихтиандър неволно се усмихна.
— Напълно.
— Отлично! Ето че започваш да ми вярваш — значи ще се споразумеем. Да, аз искам това злато. И ако на „Мафалду“ то е толкова, колкото струва твоето бисерно съкровище, ще те пусна в океана веднага щом ми го донесеш. Но ето къде е нещастието: нито ти вярваш напълно на мене, нито аз на тебе. Страхувам се, че ако те пусна във водата без верига, ти ще се гмурнеш и…
— Ако дам дума, че ще се върна, ще я сдържа.
— Не съм имал още случай да се убедя в това. Ти не ме обичаш и аз няма да се изненадам, ако не сдържиш думата си. Но ти обичаш Гутиере и ще изпълниш онова, което тя поиска от теб. Така ли е? Ето защо аз се уговорих с нея. Тя, разбира се, иска да те освободя. Затова написа бележката и ми я даде в желанието си да облекчи твоя път към свободата. Сега ясно ли ти е всичко?
Всичко, което казваше Зурита, изглеждаше на Ихтиандър убедително и правдоподобно. Но той не забеляза, че Зурита му обеща да го пусне на свобода само тогава, когато види, че златото на „Мафалду“ е толкова, колкото струва неговото бисерно съкровище…
„Защото, за да ги сравним — разсъждаваше Зурита наум, — Ихтиандър ще трябва да донесе бисерите си; аз ще поискам от него това. А тогава в мои ръце ще се окажат и златото на «Мафалду», и бисерното съкровище на самия Ихтиандър.“
Но Ихтиандър не можеше да знае мислите на Зурита. Откровеността на Зурита го убеди и Ихтиандър помисли малко и се съгласи. Зурита въздъхна с облекчение. „Няма да ме измами“ — помисли си той.
— Да вървим по-скоро!
Ихтиандър бързо се качи на палубата и се хвърли в морето. Моряците видяха, че Ихтиандър скача в морето без верига. Те веднага разбраха, че той отива за потъналите богатства на „Мафалду“. Нима Зурита ще завладее сам всичките богатства? Не биваше повече да чакат и затова те се нахвърлиха върху него.
В същото време, когато екипажът преследваше Зурита, Ихтиандър разглеждаше потъналия параход. През огромния люк на горната палуба младежът се спусна долу, над трапа, който напомняше стълба на богата къща, и попадна в един обширен коридор. Тук беше почти тъмно. Само през разтворените врати проникваше слаба светлина.
Ихтиандър мина през една от тези отворени врати и се озова в някакъв салон. Големи, кръгли илюминатори осветяваха бледо огромната зала, която можеше да събере неколкостотин души. Ихтиандър приседна на разкошния полилей и се огледа наоколо. Пред очите му се откри странно зрелище.
Дървени столове и малки масички бяха изплували нагоре и се поклащаха близо до тавана. На малка естрада се намираше роял с вдигнат капак. Меки килими застилаха пода. Лакираната облицовка на стените от червено дърво тук-там се беше изкорубила. Край една от стените бяха наредени палми.
Ихтиандър се отблъсна от полилея и заплува към палмите.
Изведнъж се спря смаян. Срещу него плуваше някакъв човек, който повтаряше собствените му движения. „Огледало“ — досети се Ихтиандър. Това огромно огледало заемаше цялата стена и отразяваше мътно във водата вътрешната уредба на салона.
Тук беше излишно да се търсят ценности. Ихтиандър изплува в коридора, спусна се една палуба по-ниско и влезе в също такова огромно като салона помещение — очевидно ресторант. По тезгяха и полиците на бюфета и на пода до тях се търкаляха бутилки с вино, буркани с консерви, кутии. От налягането на водата много запушалки бяха вкарани вътре в бутилките, а тенекиените кутии бяха смачкани. Масите си стояха сервирани, но част от съдовете и сребърните прибори се търкаляха по пода.