Ихтиандър почна да се промъква из каютите.
Той посети няколко от тях, обзаведени по последна дума на американския комфорт, но не видя нито един труп. Само в една от каютите на третата палуба съгледа подпухнал труп, който се полюляваше до тавана. „Сигурно повечето са се спасили с лодки“ — помисли Ихтиандър.
Като се спусна обаче още по-надолу, до палубата, където пътуваха пасажерите от трета класа, младежът видя ужасна картина: в тези каюти бяха останали мъже, жени и деца. Тук имаше трупове на бели, на китайци, негри и индианци.
Екипажът на парахода се беше стремил преди всичко да спаси богатите пътници от първа класа, а всички други бе изоставил на произвола на съдбата. В някои каюти Ихтиандър не можа да проникне; вратите бяха плътно задръстени с трупове. Обхванати от паника, хората са се блъскали един друг, струпвали са се пред изходите, като са си пречили взаимно, и по такъв начин са отрязали последния си път за спасение.
В дългия коридор бавно се полюляваха хора. Водата бе проникнала през отворените илюминатори и разклащаше подпухналите тела на удавниците. На Ихтиандър му стана страшно и той побърза да се отдалечи от това подводно гробище.
„Нима Гутиере не знае къде ме изпраща?“ — размишляваше Ихтиандър. Нима тя може да накара него, Ихтиандър, да обръща джобовете на удавниците и да отваря куфарите им? Не, тя не би могла да направи това! Ясно е, че той отново се е хванал на въдицата на Зурита. „Ще изплувам на повърхността — реши Ихтиандър — и ще настоя Гутиере да излезе сама на палубата и да потвърди молбата си.“
Младежът се носеше плавно като риба по безкрайните проходи от палуба към палуба и скоро се изкачи на повърхността. Той бързо се приближи до „Медуза“.
— Зурита! — извика той — Гутиере!
Но никой не му отговори. Безмълвната „Медуза“ леко се полюляваше над вълните.
„Къде ли са изчезнали? — помисли младежът. — Какво ли друго замисля Зурита?“ Ихтиандър предпазливо доплува до шхуната и се изкачи на палубата.
— Гутиере! — извика той още веднъж.
— Тука сме! — чу младежът гласа на Зурита, който едва долиташе от брега.
Ихтиандър се огледа и видя Зурита, който предпазливо надничаше от крайбрежните храсти.
— Гутиере се разболя! Ела тук, Ихтиандър! — викаше Зурита.
Гутиере е болна! Той ей сега ще я види. Ихтиандър скочи във водата и заплува бързо към брега. Младежът се беше вече показал на повърхността, когато чу приглушения глас на Гутиере:
— Зурита лъже! Бягай, Ихтиандър!
Младежът бързо се обърна и заплува под водата. Когато се отдалечи достатъчно от брега, той се показа на повърхността и погледна към брега. Видя, че там се мярна нещо бяло. Може би Гутиере приветствува неговото избавление? Дали ще я види някога?…
Ихтиандър бързо заплува към открито море. В далечината се виждаше някакъв малък плавателен съд. Заобиколен с пяна, той се насочваше на юг, порейки водата с острия си нос.
„По-далеч от хората“ — помисли Ихтиандър, гмурна се дълбоко и изчезна под водата.
ТРЕТА ЧАСТ
НОВОПОЯВИЛИЯТ СЕ БАЩА
След несполучливото пътешествие с подводницата Балтазар изпадна в крайно мрачно настроение. Не откриха Ихтиандър, а Зурита изчезна някъде заедно с Гутиере.
— Проклети бели хора! — мърмореше старецът, седнал самотен в магазинчето си. — Прогониха ни от нашата земя и ни превърнаха в свои роби. Осакатяват децата ни и отвличат дъщерите ни. Искат да ни изтребят до един!
— Здравей, братко! — чу Балтазар гласа на Кристо. — Нося ти новина! Голяма новина! Ихтиандър си дойде.
— Какво?! — скочи веднага Балтазар. — Разправяй по-скоро!
— Ще ти разправя, само не ме прекъсвай, защото ще забравя какво исках да кажа. Ихтиандър си дойде. Тогава съм бил прав — той наистина бил на потъналия кораб. Когато сме се отдалечили, Ихтиандър изплувал и се отправил към къщи.
— Но къде е той? У Салватор ли?
— Да, у Салватор.
— Ще отида при него, при Салватор, и ще поискам да ми върне сина…
— Няма да ти го даде! — възрази Кристо. — Салватор забранява на Ихтиандър да плува в океана. Понякога аз скришом му позволявам…
— Ще ми го даде! Ако не ми го даде, ще убия Салватор. Да вървим веднага.
Кристо изплашено замаха с ръце.