— Почакай поне до утре. Едва измолих от Салватор разрешение да навестя „внучката“ си. Салватор е много подозрителен. Гледа те в очите, сякаш с нож те реже. Моля ти се, почакай до утре.
— Добре. Ще дойда утре при Салватор. А сега ще отида нататък, към залива. Може би поне отдалеч ще видя в морето сина си.
Балтазар прекара цялата нощ на една скала край залива, втренчил поглед във вълните. Морето беше бурно. Яростните пориви на студения южен вятър свличаха пяната от гребените на вълните и я разхвърляха по крайбрежните скали. На брега гърмеше прибоят. Луната плуваше всред бързо летящите по небето облаци и ту осветяваше вълните, ту пак се скриваше. Колкото и да се мъчеше, Балтазар не можеше да види нищо в разпенения океан. Вече се разсъмна, а той все още седеше неподвижно на крайбрежната скала. От тъмен, океанът посивя, но си остана все така пустинен и безлюден.
И изведнаж Балтазар трепна. Неговите зорки очи забелязаха някакъв предмет, който се люлееше на вълните. Човек? Може би удавник! Не, той лежи спокойно по гръб, сложил ръце на тила си. Нима е той?
Балтазар не се излъга. Това беше Ихтиандър.
Старецът стана, притисна ръце към гърдите си и извика:
— Ихтиандър! Сине мой! — После вдигна ръце и се хвърли в морето.
Скочил от скалата, той се гмурна дълбоко. А когато изплува на повърхността, нямаше вече никого. Борейки се отчаяно с вълните, Балтазар се гмурна още веднъж, но една огромна вълна го грабна, преобърна го, изхвърли го на брега и се отдръпна с глух ропот.
Целият мокър, Балтазар се изправи, огледа вълните и тежко въздъхна. „Да не би така да ми се е сторило?“
Когато вятърът и слънцето изсушиха дрехите на стареца, той тръгна към стената, която пазеше владенията на Салватор, и почука на желязната врата.
— Кой е там? — попита негърът, като надникна през полуотворената
шпионка.
— При доктора, по важна работа.
— Докторът не приема никого — отговори негърът и прозорчето се затвори.
Балтазар продължи да чука, да вика, но никой не му отвори вратата. Отвътре долиташе само застрашителният лай на кучетата.
— Ще те науча аз тебе, проклети испанецо!… — закани се Балтазар и се отправи към града.
Недалеч от зданието на съда се намираше пулкерията „Палма“ — ниско, старинно бяло здание с дебели каменни стени. Пред входа му имаше малка тераса, покрита с раирана тента, където бяха наредени масички и кактуси в сини емайлирани вази. Терасата се оживяваше само вечер. През деня посетителите предпочитаха да седят в прохладните нисички стаи. Пулкерията беше нещо като отделение на съда. През време на съдебните заседания тук идваха ищци, ответници, свидетели и обвиняеми, незадържани още под стража.
Тук, сръбвайки си от време на време вино или пулке, те предпочитаха да прекарат отегчителните часове, докато не дойдеше техният ред. Едно пъргаво хлапе, което постоянно сновеше между сградата на съда и „Палма“, съобщаваше какво става в съда. Това беше удобно. Тук се тълпяха и подозрителни прошенописци по делата, и лъжесвидетели, които открито предлагаха услугите си.
Балтазар беше идвал много пъти в „Палма“ във връзка с работата си в магазинчето. Той знаеше, че тук може да срещне човека, който му е необходим в момента, че може да напише заявление. Ето защо Балтазар тръгна към „Палма“.
Той бързо премина през терасата, влезе в хладния хол, вдъхна с удоволствие прохладата, изтри потта от челото си и попита завъртялото се край него хлапе:
— Лара тук ли е?
— Дон Флорес де Лара е тук и седи на своето място — живо отговори момчето.
Този, когото нарекоха с гръмкото име дон Флорес де Лара, беше някога дребен съдебен чиновник — изгонен за подкуп. Сега той имаше много клиенти: всички, които водеха съмнителни дела, охотно се обръщаха към този велик магистрат. Обръщал се беше към него и Балтазар.
Лара седеше пред една масичка край готически прозорец с широка подпрозоречна дъска. На масичката пред прошенописеца имаше канче с вино и дебела, протрита от дълга употреба адвокатска чанта. Винаги готовата му за работа автоматична писалка бе закачена на джобчето на изтъркания му масленозелен костюм.
Лара беше дебел, плешив, със зачервени бузи и нос, голобрад и горд. Повяващият от прозореца ветрец повдигаше силно оределите му посивели коси. Дори председателят на съда не можеше да приема клиентите си с по-голямо величие.
Щом видя Балтазар, Лара небрежно му кимна с глава, посочи със замах плетеното кресло срещу себе си и рече:
— Моля, седнете. Какво ви води при мене? Не искате ли вино? Пулке?
Обикновено поръчваше той, а плащаше клиентът. Балтазар сякаш не го чу.
— Голямо нещо, важно нещо, Лара.