— Това е богохулство! Настоявам думите на обвиняемия да се впишат в протокола — извика прокурорът с вид на човек, оскърбен в най-светите си чувства.
Салватор повдигна рамене.
— Предавам само същността на обвинителния акт. Нима цялото обвинение не се свежда до това? Четох материалите по делото. Отначало ме обвиняваха само в това, че уж съм правил вивисекции и съм причинявал телесна повреда. Сега ме обвиняват в още едно престъпление — в светотатство. Откъде подухна този вятър? Дали не откъм катедралата?
И професор Салватор погледна епископа.
— Вие сами сте завели процес, в който невидимо присъствуват от страна на обвинението — господ-бог в качеството му на потърпевш, а на подсъдимата скамейка — аз и Чарлз Дарвин в качеството на обвиняеми. Може би ще огорча още веднъж с думите си някои присъствуващи в залата, но аз продължавам да твърдя, че организмът на животните и дори на човека не е съвършен и изисква подобряване. Надявам се, че настоятелят на катедралната църква, епископ Хуан де Гарсиласо, който се намира в залата, ще потвърди това.
Тези думи предизвикаха учудване у всички присъствуващи.
— В хиляда деветстотин и петнадесета година, малко преди заминаването ми за фронта — продължи Салватор, — аз трябваше да внеса една малка поправка в организма на уважаемия епископ — да отрежа апендикса му, този излишен и вреден израстък на сляпото черво. Помня, че когато лежеше върху операционната маса, моят духовен пациент нямаше никакви възражения против промяната, която направих върху образа и подобието божие, отрязвайки със своя нож частица от епископското му тяло. Нима не беше така? — попита Салватор и втренчи очи в епископа.
Хуан де Гарсиласо седеше неподвижен. Само бледните му страни едва-едва порозовяха, а тънките му пръсти леко затрепериха.
— А нима нямаше и друг случай по онова време, когато аз още се занимавах с частна практика и правех операции за подмладяване? Не се ли беше обърнал към мене с молба да го подмладя почтеният прокурор сеньор Аугусто де…
При тези думи прокурорът се опита да протестира, но смехът на публиката заглуши гласа му.
— Моля ви да не се отклонявате — строго каза председателят.
— Щеше да бъде по-уместно, ако тази молба се отправеше към самия съд — отговори Салватор. — Не аз, а съдът постави така въпроса. Нима тук никой не се изплаши от мисълта, че всички присъствуващи в залата са вчерашни маймуни или дори риби, получили възможност да говорят и чуват, тъй като техните хрилни дъги са се превърнали в органи на слуха и говора? Е, ако не маймуни и риби, то техни потомци. — И обръщайки се към прокурора, който проявяваше признаци на нетърпение, Салватор каза: — Успокойте се! Нямам намерение да споря тук с никого, нито пък да чета лекции по теория на еволюцията. — После направи малка пауза и продължи: — Нещастието не идва от това, че човек е произлязъл от животното, а от това, че той не е престанал да бъде животно… Грубо, зло, неразумно. Моят учен колега напразно ви изплаши. Той би могъл да не говори за развитието на зародиша. Аз не съм прибягвал нито към въздействие върху зародиша, нито към кръстосване на животните. Аз съм хирург. Моето единствено оръдие е бил ножът. И като хирург, случвало ми се е да помагам на хората, да ги лекувам. Оперирайки болните, аз трябваше често да присаждам тъкани, органи, жлези. За да усъвършенствувам този метод, аз се заех да правя опити с присаждане на тъкани у животни. Наблюдавах оперираните животни в лабораторията си продължително и се мъчех да изясня, да проуча какво става с органите, пренесени на ново, понякога дори съвсем необичайно място. Когато завършвах наблюденията си, премествах животното в градината. Така се създаде моята градина-музей. Бях особено увлечен в проблема за размяната и присаждането на тъкани между съвсем различни животни: например между риба и млекопитаещи и обратно. И тук успях да постигна онова, което учените смятат въобще за невъзможно. Какво необикновено има тук? Онова, което аз съм направил днес, утре ще правят всички хирурзи. Професор Шейн навярно знае за последните операции на немския хирург Зауербрух. Той е успял да замени едно болно бедро с пищял.
— А Ихтиандър? — попита експертът.
— Да, Ихтиандър е моята гордост. При операцията на Ихтиандър трудността се състоеше не само в техниката. Трябваше да изменя цялата вътрешна дейност на човешкия организъм. Шест маймуни загинаха при предварителните опити, преди да успея да постигна своята цел и да мога да оперирам детето, без да се боя за живота му.