Салватор имаше право, когато твърдеше, че Зурита го беше оклеветил, за да си отмъсти. Но Зурита си отмъщаваше на Салватор не само защото беше загубил Ихтиандър. Той преследваше и друга цел: искаше отново да завладее Ихтиандър и се стремеше да стане негов настойник. Зурита не пожали десетки ценни бисери и подкупи членовете на съда и опекунския съвет. Сега той беше близо до своята цел. Позовавайки се на своето бащинство, Балтазар настояваше да възложат на него правата на настойник. Обаче не му вървеше. Въпреки всички старания на Лара експертите заявиха, че не могат да установят дали Ихтиандър е роденият преди двадесет години син на Балтазар само въз основа на показанията на един-единствен свидетел — Кристо. При това Кристо беше брат на Балтазар и по тази причина не вдъхваше пълно доверие на експертите.
Лара не знаеше, че в това дело бяха замесени прокурорът и епископът. Като потърпевш и като баща, на когото бяха откраднали и осакатили сина, Балтазар беше нужен на съда по време на процеса. Но съдът и църквата нямаха сметка да признаят бащинството на Балтазар и да му дадат Ихтиандър: те искаха да се избавят окончателно от Ихтиандър.
Кристо, които се беше преселил при брат си, почна да се безпокои за него. Балтазар седеше по цели часове ту дълбоко замислен, без да се сети за ядене и сън, ту изведнаж изпадаше в страшна възбуда, тичаше из магазина и викаше: „Сине мой, сине мой!“ В такива минути той почваше да ругае испанците с най-оскърбителните думи, които му идваха наум от всички езици, които знаеше.
Веднъж, след един такъв припадък, Балтазар неочаквано заяви на Кристо:
— Ето какво, братко, отивам в затвора. Ще дам най-хубавите си бисери на пазачите, за да ми позволят да видя Ихтиандър. Ще поговоря с него. Той сам ще ме признае за свой баща. Синът не може да не познае баща си. В него трябва да заговори моята кръв.
Как ли не се опитва Кристо да разубеди брат си — нищо не помогна. Балтазар беше непоколебим.
Той се отправи към затвора. Там почна да убеждава пазачите, да плаче, да се търкаля в краката им и да ги моли и след като посипа с бисери пътя от вратите до вътрешното помещение на затвора, стигна най-после до килията на Ихтиандър.
В тази малка килия, осветявана недостатъчно от тясното решетесто прозорче, беше задушно и миришеше неприятно; тъмничарите рядко сменяха водата в резервоара и не си правеха труда да прибират гниещата по пода риба, с която хранеха необикновения затворник. Железният резервоар беше поставен до стената срещу прозореца.
Балтазар се приближи до резервоара и погледна тъмната водна повърхност, която скриваше под себе си Ихтиандър.
— Ихтиандър! — тихо извика Балтазар. — Ихтиандър!… — още веднъж повтори той.
Повърхността на водата леко се раздвижи, но младежът не се подаваше навън.
Балтазар почака още малко, после протегна разтрепераната си ръка и я потопи в топлата вода. Ръката му напипа рамо. От резервоара изведнаж се показа мократа глава на Ихтиандър. Той се надигна до рамене във водата и попита:
— Кой сте вие? Какво искате от мен?
Балтазар коленичи, протегна ръце и бързо заприказва:
— Ихтиандър! При теб е дошъл баща ти. Твоят истински баща. Салватор не ти е баща, той е лош човек. Той те е осакатил… Ихтиандър! Ихтиандър! Хайде, погледни ме добре? Нима не можеш да познаеш баща си?
Водата бавно се стичаше от гъстите коси на младежа по бледното му лице и капеше от брадичката. Тъжен и малко изненадан, той се вгледа в стария индианец.
— Аз не ви познавам — отговори младежът.
— Ихтиандър! — извика Балтазар. — Погледни ме по-добре! — и старият индианец улови внезапно главата на младежа, привлече я към себе си и почна да я покрива с целувки, като проливаше горещи сълзи.
Защищавайки се от тази неочаквана ласка, Ихтиандър се замята в резервоара и водата по краищата му се разплиска по каменния под.
Нечия ръка улови здраво Балтазар за яката, вдигна го във въздуха и го захвърли в ъгъла. Балтазар се строполи на пода, като удари силно главата си в каменната стена.
Когато отвори очи, старецът видя, че над него се е надвесил Зурита. Стиснал в здрав юмрук дясната си ръка, Зурита държеше в лявата някаква хартийка и тържествуващо я размахваше.
— Виждаш ли? Заповед за назначаването ми за настойник на Ихтиандър. Ти ще трябва да си потърсиш богато синче другаде. А този младеж аз утре сутринта ще взема със себе си. Разбра ли?
Легнал на земята, Балтазар замърмори глухо и заплашително. В следващия миг обаче той скочи на крака и с див вик се хвърли срещу врага си, като го повали на пода. Индианецът грабна от ръката на Зурита хартийката, пъхна я в устата си и продължи да нанася удари на испанеца. Завърза се ожесточена борба.