Тъмничарят, който стоеше до вратата с ключове в ръка, се сметна задължен да запази строг неутралитет. Той беше получил добър подкуп и от двамата борещи се и не искаше да им пречи. Само когато Зурита започна да души стареца, надзирателят се разтревожи:
— Да не го удушите!
Освирепелият Зурита обаче не обърна внимание на предупреждението му и Балтазар щеше да си изпати, ако в килията не се бе появило ново лице.
— Прекрасно! Господин настойникът се тренира в упражняване на своите права! — чу се гласът на Салватор. — Но вие какво гледате? Или не знаете задълженията си? — подвикна Салватор на надзирателя така, сякаш беше началник на затвора.
Викът на Салватор подействува. Тъмничният надзирател се спусна да разтървава биещите се. Чули шума, дотичаха и другите пазачи и скоро Зурита и Балтазар бяха отмъкнати на различни страни. Зурита можеше да се смята за победител в борбата. Но победеният Салватор беше все пак по-силен от своите неприятели. Дори тук, в килията, в положението си на арестант, Салватор не преставаше да командува събитията и хората.
— Изведете от килията тези побойници — нареди Салватор на пазачите. — Трябва да остана насаме с Ихтиандър.
И пазачите се подчиниха. Въпреки протестите и ругатните им, Балтазар и Зурита бяха изведени. Вратата на килията шумно се затвори. Когато отдалечаващите се гласове замлъкнаха в коридора, Салватор се приближи до басейна и каза на Ихтиандър, който се беше показал над водата:
— Стани, Ихтиандър. Излез в средата на килията, трябва да те прегледам.
Младежът го послуша.
— Ето така — предложи Салватор, — по-близо до светлината. Дишай. По-дълбоко. Още. Не дишай. Така…
Салватор почукваше Ихтиандър по гърдите и се вслушваше в прекъслечното дишане на младежа.
— Задъхваш ли се?
— Да, татко — отговори Ихтиандър.
— Ти сам си виновен за това — каза Салватор, — не биваше да оставаш толкова дълго на въздух.
Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнаж погледна Салватор право в очите и го попита:
— Татко, а защо да не бива? Защо на всички други е позволено, а на мене не?
На Салватор му беше много по-трудно да издържи този пълен със скрит упрек поглед, отколкото да отговаря в съда. Но той издържа.
— Защото ти притежаваш това, което не притежава нито един човек: способността да живееш под водата… Ако бяха те оставили да избираш, Ихтиандър: да бъдеш като всички и да живееш на сушата или да живееш само под водата, какво би избрал?
— Не зная — отговори младежът, след като помисли малко. На него му бяха еднакво мили и подводният свят, и сушата, и Гутиере. Но Гутиере вече бе изгубена за него…
— Сега бих предпочел океана — рече младежът.
— Ти предварително си направил своя избор, Ихтиандър, като със своето непослушание си нарушил равновесието в тялото си. Сега ще можеш да живееш само под водата.
— Но не в тази ужасна, мръсна вода, татко. Аз ще умра тук. Искам в простора на океана.
Салватор сподави въздишката си.
— Ще направя всичко, за да те освободя по-скоро от затвора, Ихтиандър. Бъди мъж! — Салватор потупа ободрително младежа по рамото и отиде в своята килия.
Там професорът седна на едно столче край тясната масичка и дълбоко се замисли. Както всеки хирург той също познаваше неуспеха. Немалко хора бяха загинали под ножа му по негова вина, преди да постигне сегашното си съвършенство. Салватор обаче никога не се замисляше над тези жертви. Загинали са десетки, спасени са хиляди. Тази аритметика го задоволяваше напълно.
За съдбата на Ихтиандър обаче той се смяташе отговорен. Ихтиандър беше неговата гордост. Той обичаше младежа като свой шедьовър! Освен това беше се привързал към Ихтиандър и го бе обикнал като син. И сега болестта на Ихтиандър и неговата по-нататъшна участ тревожеха, вълнуваха Салватор.
На вратата на килията се почука.
— Влезте — каза Салватор.
— Няма ли да ви обезпокоя, господин професоре? — тихо попита надзирателят.
— Съвсем не — отговори Салватор, като ставаше. — Как се чувствуват жена ви и детето ви?
— Благодаря, прекрасно. Изпратих ги при тъща си, далеч оттук — в Андите.
— Да, планинският климат ще бъде полезен за тях — каза Салватор.
Надзирателят не си отиваше. Поглеждайки плахо към вратата, той се приближи до Салватор и му каза тихо:
— Професоре! Цял живот ще ви бъда задължен, загдето спасихте жена ми. Обичам я като…
— Не ми благодарете, това е мой дълг.
— Трябва да ви се отплатя — отговори надзирателят. — Но не е само това. Аз съм необразован човек. Чета обаче вестници и зная какво представлява професор Салватор. Не бива да се допусне такъв човек да стои в затвора заедно със скитници и разбойници.