Дори Олсен не знаеше какви напътствия беше получил Ихтиандър от Салватор.
— Да, да — задъхано отговори Ихтиандър. — Ще отплувам далеч-далеч, към тихите коралови острови, където не идва нито един кораб. Благодаря, Олсен! — и младежът се затича към морето.
Когато стигна до самите вълни, той се обърна изведнаж и извика:
— Олсен, Олсен! Ако някога видите Гутиере, предайте й моя поздрав и й кажете, че аз никога няма да я забравя!
Младежът се хвърли в морето и извика:
— Сбогом, Гутиере! — и изчезна във водата.
— Сбогом, Ихтиандър!… — тихо отвърна Гутиере, застанала зад камъните.
Вятърът се усилваше все повече и човек трудно се задържаше на краката си. Морето бушуваше, пясъкът съскаше, камъните се търкаляха с грохот. Една ръка стисна ръката на Гутиере.
— Да вървим, Гутиере! — ласкаво, но настойчиво каза Олсен.
Той изведе Гутиере на пътя. Гутиере погледна още веднъж към морето и опряна на ръката на Олсен, тръгна към града.
Салватор излежа наказанието си, върна се в къщи и се залови отново с научната си работа. Той се готви за някакво далечно пътешествие.
Кристо продължава да работи при него.
Зурита си купи нова шхуна и лови бисери в Калифорнийския залив. И макар че не е най-богатият човек в Америка, той все пак не може да се оплаче от съдбата си. Краищата на мустаците му, като стрелката на барометър, показват високо налягане.
Гутиере се разведе с мъжа си и се омъжи за Олсен. Те се преселиха в Ню Йорк и работят в една консервна фабрика.
По крайбрежието около залива Ла Плата никой вече не си спомня за „морския дявол“. Само понякога, през душните летни нощи, когато чуят в тишината неизвестен звук, старите рибари казват на младежите:
— Ето така тръбеше „морският дявол“ — и почват да разказват легенди за него.
Един-единствен човек в Буенос Айрес не забравя Ихтиандър. Всички хлапета в града познават стария, полупобъркан, беден индианец:
— Ето го, идва бащата на „морския дявол“.
Но индианецът не обръща внимание на децата. Всеки път, когато срещне испанец, старецът извръща глава, плюе след него и измърморва някакво проклятие.
Полицията обаче не закача стария Балтазар. Неговата лудост е тиха, той не прави зло никому.
Само когато в морето излезе буря, старият индианец изведнъж се разтревожва. Той бърза тогава към брега на океана и с риск да бъде повлечен от вълните, се изправя на крайбрежните скали и вика, вика ден и нощ, докато не утихне бурята:
— Ихтиандър! Ихтиандър! Сине мой!
Но морето пази своята тайна.