За голяма негова радост в началото на третата седмица „дяволът“ най-сетне започна да се появява.
След дневния лов Балтазар бе оставил край брега пълната си с риба лодка. Рано на следващата сутрин трябваше да дойдат купувачи за рибата. Балтазар отиде до една ферма да навести познат индианец, а когато се върна на брега, намери лодката си празна. Балтазар веднага реши, че това е работа на „дявола“.
„Възможно ли е да е изял толкова риба?“ — учуди се Балтазар.
През същата тази нощ един от дежурните индианци беше чул звук от тръба южно от залива. След още два дни рано сутринта младият арауканец съобщи, че най-после е успял да проследи „дявола“. Той доплувал с делфина. Но този път „дяволът“ не го бил яхнал, а плувал редом с делфина, като се държал с ръка за „юздата“ му — широк кожен нашийник. В залива „дяволът“ снел нашийника от делфина, потупал животното и се скрил в дъното на залива, в подножието на една отвесна скала. Делфинът изплувал на повърхността и изчезнал.
Зурита изслуша арауканеца, поблагодари му, обеща да го награди и рече:
— Днес през деня „дяволът“ едва ли ще изплува от убежището си. Тогава ще трябва да огледаме дъното на залива. Кой ще се заеме с това?
Никой обаче не искаше да слиза на дъното на океана и да рискува да се срещне лице с лице с тайнственото чудовище.
Балтазар пристъпи напред.
— Аз! — каза кратко той. Балтазар беше верен на думата си.
„Медуза“ все още стоеше на котва. Всички освен дежурните слязоха на брега и се отправиха към отвесната скала над залива. Балтазар се завърза с едно въже, за да могат да го изтеглят, ако бъде ранен, взе нож, стисна между краката си камък и се спусна на дъното.
Арауканците очакваха с нетърпение връщането му, взирайки се в петното, което се мяркаше в синкавата мъгла на засенчения от скалите залив.
Изминаха четиридесет, петдесет секунди, минута… Балтазар не се връщаше. Най-после той дръпна въжето и го изтеглиха на повърхността. След като си поотдъхна. Балтазар каза:
— Тесен проход води в една подземна пещера. Там е тъмно като в корема на акула. „Морският дявол“ може да се крие само в тази пещера. Стената наоколо е гладка.
— Отлично! — извика Зурита. — Щом е тъмно — толкова по-добре! Ние ще хвърлим мрежите си и рибката ще се улови.
Малко след залез слънце с помощта на здрави въжета индианците спуснаха телената мрежа във водата пред входа на пещерата. Краищата на въжетата закрепиха на брега. Балтазар бе завързал за въжетата звънчета, които трябваше да звъннат и при най-лекото докосване до мрежата.
Зурита, Балтазар и петимата арауканци се настаниха на брега и зачакаха мълчаливо. На шхуната не беше останал никой.
Стъмваше се бързо. Луната изгря и нейните лъчи се отразяваха върху повърхността на океана. Беше тихо. Необикновено вълнение обхвана всички. Може би ей сега щяха да видят тайнственото същество, което всяваше ужас сред рибарите и ловците на бисери.
Нощните часове се нижеха бавно. Хората задрямаха.
Изведнъж звънчетата звъннаха. Всички скочиха, спуснаха се към въжетата и почнаха да изтеглят мрежата. Тя беше тежка. Въжетата потрепваха. Някой се мяташе в мрежата.
Най-после мрежата се показа на повърхността на океана, а в нея, под бледата светлина на луната, се гърчеше тялото на получовек-полуживотно. Огромни очи и сребристи люспи блестяха на лунната светлина. „Дяволът“ правеше невероятни усилия да освободи ръката си, омотана в мрежата. И успя. Той извади ножа, който висеше на тънко ремъче на бедрото му и почна да реже мрежата.
— Да имаш да вземаш, не можеш я разряза! — тихо прошепна Балтазар, увлечен от зрелището.
За негова изненада обаче ножът се справи с телената преграда. С ловки движения „дяволът“ разширяваше все повече отвора, докато ловците бързаха колкото се може по-скоро да измъкнат мрежата на брега.
— По-силно! Хо-оп! — викаше вече Балтазар.
Но точно в този момент, когато изглеждаше, че плячката е вече в ръцете им, „дяволът“ се измъкна през пробитата от него дупка, падна във водата и като вдигна цял фонтан от блестящи пръски, изчезна в глъбините.
Ловците отчаяно отпуснаха мрежата.
— Хубаво ножче! Телта реже! — с възхищение каза Балтазар. — Подводните ковачи са по-добри от нашите!
Навел глава, Зурита гледаше във водата с такова изражение, сякаш там бе потънало цялото му богатство.
После вдигна глава, дръпна буйния си мустак и тропна с крак.
— Не, въпреки всичко не! — извика той — По-добре да пукнеш в подводната си пещера, отколкото аз да се откажа от тебе. Няма да пожаля пари, ще изпиша водолази, ще покрия целия залив с мрежи и капани, но ти няма да ми избягаш от ръцете!