Светослав Минков
Човекът, който дойде от Америка
Преди няколко месеца пощенският раздавач ми донесе писмо от Америка.
Измъква из кожената си чанта един дълъг плик и ми го подава. Под името ми със скромната титла „мистър“ следва моя неизменен адрес, а отгоре, в крайчеца на плика, се усмихва мършавият образ на Абраам Линколн върху една синя марка от петнайсет цента.
Можете да си представите моята изненада. Писмо от Америка! Та аз нямах никакви връзки с тая страна. Вярно е, че веднъж получих от някакъв вавилонски астролог в Пенсилвания подробен хороскоп на живота ми, благодарение на който днес мога да ви кажа с положителност какво ще ми се случи след десет години. Ала тогава аз сам станах причина да бъда удостоен с вниманието на знаменития гадател: просто прочетох обявлението му в един вестник и понеже открай време обичам да си гледам на кафе и да се отнасям с особено уважение към ясновидството, заинтересувах се по стар навик за съдбата си и изпратих на посочения адрес всички необходими сведения, след което дойде и отговор.
Сега, разбира се, случаят беше съвсем друг. С астролога отдавна бях престанал да кореспондирам и загадъчното писмо ме хвърли в истинско недоумение. Но трябваше ли да си блъскам главата над излишни догадки? Без да разсъждавам много, взех от масата целулоидния нож за разрязване на книги, разтворих плика и извадих отвътре дебелата хартия с назъбени краища.
От кого, мислите, беше това писмо? Ах, защо ли ви питам! Мигар вие можете да предполагате, че имам леля в Америка, която по някакъв странен каприз на съдбата бе решила да ми се обади след дългогодишно мълчание. Нека си призная — аз бях съвсем забравил за нейното съществуване. Някога, на именни дни у сродници, когато шоколадените бонбони не бяха още на мода и гостите покапваха дрехите си с вишнево сладко, за тая мила женица се говореше твърде оживено. Тогава един от моите чичовци, нотариус по професия, бършеше мустаците си с голяма шарена кърпа и разправяше какво нещо е това — човешкото щастие, като сочеше американската ми леля за пример. Отишла тя в Загреб да следва аптекарство и там се запознала с някакъв милионер от Ню Джърси. Отначало съвсем невинно познанство: добър ден — добър ден. Ала лека-полека между двамата се завързали по-близки отношения. Американецът, както казваше чичо ми, лапнал въдицата, пък и леля ми не останала равнодушна към неговите чувства. Зарязала тя аптекарството и го зяпнала право в устата. Той каже нещо — тя: ха, ха, ха. Весело й, не й се мисли за тинктурите. В края на краищата работата стигнала до женитба. Венчали се те и заминали за Америка. Били щастливи. Живеели много добре, имали си автомобил, само с деца не бил ги надарил всевишният. — Ех, пък всички радости не могат да бъдат на едно място — заключаваше добрият нотариус и веднага след това поднасяше на присъствуващите поуката от тая малка историйка. — Та искам да кажа, де — добавяше той във внезапно просветление на житейска мъдрост, — ако наша Олга не беше се запознала с американеца, щеше може би и до ден днешен да върти хаванчето в някоя аптека и да продава синапови хартийки. Човешкото щастие е като златно птиче. Веднъж в живота то кацва на рамото на всеки едното от нас и ние трябва да си отваряме добре очите, да не го изпуснем.
При тия думи, пълни с горчива истина, всички близки и далечни сродници на моята честита американска леля поклащахме мълчаливо глави и почвахме да разглеждаме портрета й, който ни се усмихваше презрително като на хотентоти от една рамчица с дребни охлювчета по ръбовете. Когато тоя почти фантастичен образ минеше през всички ръце и заемеше старото си място върху покривката на малката масичка, ние ставахме от канапетата, обувахме с въздишка галошите си и се пръсвахме на различни страни, като отнасяхме със себе си тягостното чувство, че сме присъствували на някакво погребение.
Вие сте виждали сушени сливи, нанизани на връв. Така изглеждаха и малките черни букви, слепени една о друга върху жълтеникавата хартия на писмото. Моята леля ми припомняше много забравени подробности из миналото. За тихата бащина къща с широки, сенчести стаи, по чиито стени мъждееха сънни огледала и тържествуваха свирепи ловджийски картини с невинно усмихнати ловци между лапите на разярени мечки. За светулките, които плуваха като зелени искри в тъмнината на летните вечери. За старата градина, сред чиято висока трева пламтяха лехи с огнени латинки. „Тук, в Ню Йорк, няма нито следа от тоя спокоен и пълен с първобитна красота живот — пишеше леля ми с носталгичен патос. — Ню Йорк е градът на новото време — на статистиката, на бензина и на порцелановата усмивка на негрите от боксьорските рингове. Това е милионното селище с високи до облаците къщи, върху чиито покриви танцуваме вечер танго, а в подземията на локалите пием уиски в кафени чашки, за да не нарушаваме закона за сухия режим. Ние живеем между стоманените лостове на една огромна машина и знаем цената на всяка секунда. В черквата, докато свещеникът чете Соломоновите притчи, жените фризират косите си, а мъжете се бръснат. Зъболекарите пък пломбират в кабинетите си по три зъба едновременно на трима различни пациенти. Най-сетне, когато лягаме да спим, слагаме на главите си едни особени апарати, за да запазим мисълта си свежа до утрешния ден и да не я изтощаваме с глупави сънища.“ По-нататък леля ми съобщаваше, че била свикнала вече с тоя живот и че въпреки напредналата си възраст, получила неотдавна награда в едно дамско състезание на ръгби. Накрая тя свършваше писмото си така: „Може би ще се учудиш, че ти пиша, ала нека това не ти се види никак странно. Ти ще узнаеш ей сега причината, която ме накара да си спомня за тебе и да ти се обадя след толкова дълго мълчание. Представи си, миличък, минавам оная сутрин по голямата банкерска улица Уолстрийт и гледам: на тротоара стои едно златокосо момченце на около пет-шест години и плаче. Приближавам се до него и го питам какво се е случило. А то ме поглежда тъжно, с по-мътени от сълзи очи, и ми показва в розовата си ръчица един счупен оловен войник. И знаеш ли, в същия миг пред мен възкръсна твоят образ като дете, когато веднъж ти стоеше също така насреща ми и ми показваше счупения си восъчен палячо със звънче на шапката, който ти бях купила за имения ден. Да, тоя далечен спомен изплува през бездната от време, сред кипежа от хаотични преживелици, за да озари сърцето ми с миражната светлина на едно приказно минало. Цял ден съм мислила за теб с такова умиление, че вечерта трябваше да гълтам хапчета със сгъстен въздух от Хималаите и да слагам на сърцето си хладилния конус против силни усещания. Днес ти пиша това писмо, за да ти съобщя, че ти правя един малък подарък. Някогашният восъчен палячо със звънчето на шапката не съществува вече, но затова пък ти ще получиш един истински човек от желязо — един автомат-робот, който ще ти помага в къщната работа и ще ти бъде близък другар в самотните часове. Тоя стандартен човек, производство на фирмата Слейпинг, Том Тон и Ко, е истинско чудо на съвременната техника и напоследък има широко приложение във всекидневния живот на американците. Той е вярното куче, което пази къщата, и съвестният прислужник, който се обажда по телефона, разтваря вратите и посреща гости. Той не консумира нищо друго освен машинно масло и тук за него се плаща годишно данък колкото за един велосипед. Той е лингвист и разбира всички земни езици, така че ти спокойно ще можеш да му говориш на български. Към пратката, която ще получиш, е приложено подробно упътване за обслужване с автомата. Бъди щастлив и не забравяй твоята горещо любеща те леля Олга. Целувам те.“