Александър Беляев
Човекът, който намери своето лице
Първа част
ДРАМАТА НА МАЙСТЕРЗИНГЕРА
Снежна равнина. Изнемощели кучета теглят шейна. Кучетата подкарва каюр, но и той се препъва от умора. На шейната лежи човек, безсилно клюмнал глава. Каюрът пада. Кучетата се спират и като по команда лягат на снега.
До снежната равнина растат кактуси. По тротоара в сянката на зелените кестени върви малко човече, почти джудже, в отлично ушит летен фланелен костюм и с широкопола шапкапанама. То не може да не вижда драмата в снежната пустиня, но равнодушно минава край нея.
Снежната равнина свършва. Пустош. Зад нея — пясъци, палми, оазис. Тук също става някаква драма. Бедуинездач грабва красива девойка в европейски костюм, прехвърля я на седлото и пуска в кариер своя бегач. Девойката вика, простира ръце, брани се. Неколцина европейци се хвърлят към конете си и се спускат след тях.
Малкото човече обгръща с разсеян поглед оазиса, бедуина, гонитбата и крачи по-нататък, комично отмятайки крака напред.
Зад пустинята — крайморска улица. Товари се голям океански параход. Димят четирите ниски, наклонени назад комини. Завива сирена. По подвижните стълби настава блъсканица. Някого са хванали. Някой се измъква, пада надолу…
Отново пустош. Зад нея скали. Гордо се извишава средновековен замък, обкръжен с валове, ровове, напълнени с вода. На подвижния мост рицар, пристигнал до замъка. Той иска да му отворят вратата. На кулите стоят хора. Изведнъж подвижният мост започва да се вдига. Изплашеният кон се изправя на задните си крака, опитва се да скочи от моста…
Недочакало да види ще успее ли конят, или пък заедно с ездача ще попадне в капан, мъничкото човече отвръща поглед и с тъжен вид си мърмори под носа:
— Всякога и навсякъде едно и също… Тъга!
И то още по-високо подмята крака, крачейки по гладкия тротоар.
Тук пък, по асфалтовия път, тече непрекъснато поток от автомобили — бели, сини, гълъбови, златисти като бръмбари, блестящи лимузини последен модел и старички фордове. Хората, които пътуват в автомобилите, и тия, които вървят по тротоарите, със същото равнодушие както и малкото човече гледат снежните пустини, оазисите, океанските параходи, средновековните замъци.
Тях много повече ги интересува самото малко човече. Към него се извръщат всички глави: и на пешеходците, и на тия в колите. Забелязали малкото човече, хората многозначително се споглеждат. И на лицата им се появяват усмивки, а в очите такъв голям интерес, какъвто имат само посетителите на зоологическа градина, когато видят необикновено екзотично животно. И заедно с това хората проявяват към малкото човече почтително уважение. Познатите незабелязано се посбутват с лакти и тихо си говорят:
— Гледай! Престо! Антонио Престо!
— Да, колко малко тежи, а колко много струва!
— Казват, капиталът му се равнявал на сто милиона долара.
— Повече от триста.
— Пък е още така млад. Щастливец!
— Защо ли не е с автомобила си? Та той има една от най-хубавите коли в света. По специална поръчка.
— Това е неговата обичайна утринна разходка. Автомобилът се движи след него.
А малкият човек продължава спокойно да върви напред, като се старае с нищо да не се отличава от другите и да не привлича върху себе си внимание. Но това му се удава не по-добре, отколкото на слон, който шествува сред тълпа от зяпачи. Необикновена е неговата фигура, необикновени са жестовете, мимиката му. Всяко негово движение предизвиква усмивка, смях. Целият е живо олицетворение на смешното. Още от дете предизвикваше смях в околните. Той можеше да бъде весел, тъжен, замислен, можеше да се сърди и негодува — резултатът беше един: хората се смееха. Отначало това го дразнеше, но после привикна. Какво да се прави? Такава бе външността му.
Той беше почти джудже, имаше прекомерно дълго туловище, къси крака и дълги ръце, достигащи до коленете му. Неговата голяма глава, широка в горната част и тясна в долната, бе запазила чертите на детския строеж. Особено смешен беше месестият му нос, дълбоко хлътнал в горната си част. Връхчето на носа му се извиваше нагоре като турски чехъл. Този нос притежаваше необикновена подвижност, от което се менеше не само изразът, но и цялата форма на лицето му. Престо беше истински, завършен урод, но в неговата уродливост нямаше нищо отблъскващо. Напротив, тя възбуждаше симпатия. В големите му живи кестеняви очи светеше доброта и ум. Това беше единствено и изключително по своя род произведение на природата.
Антонио Престо вървеше с невъзмутим вид сред смеещата се тълпа, комично подмятайки напред своите къси крака.