Той свърна наляво в кипарисовата алея, която водеше към голяма градина. В градината, сред евкалиптова горичка, имаше китайска беседка. Престо влезе в нея и се намери в кабината на асансьор. Асансьор всред градината — това можеше да предизвика учудване у всеки непосветен, но Престо беше добре запознат с това странно съоръжение. Като кимна с глава в отговор на поздрава на момчето, обслужващо асансьора, Престо кратко заповяда:
— На дъното!
При това той направи такъв изразителен жест с ръка, сякаш искаше да прободе земята до самата преизподня. Това беше така смешно, че момчето се засмя. Престо го изгледа свирепо. От неговия поглед момчето още по-силно се разсмя.
— Извинете, мистър, но не мога, наистина не мога… — оправдаваше се момчето.
Престо махна с ръка с въздишка.
— Добре, Джон, не се оправдавай. Ти си виновен в това не повече, отколкото аз. Мистър Пит пристигна ли? — попита той момчето.
— Преди двадесет минути.
— Мис Хеда Люкс?
— Не още.
— Е да, разбира се — каза с неудоволствие Престо. И неговият нос неочаквано замърда като малък хобот.
Момчето отново не се сдържа и изпищя от смях. Добре, че в този момент асансьорът спря, иначе Престо би му се разсърдил. Антонио изскочи от кабината, мина широкия коридор и се озова в голяма кръгла стая, осветена от силни лампи. След палещото, независимо от утринния час слънце тук беше прохладно и Престо въздъхна с облекчение. Той бързо прекоси кръглата стая и отвори вратата в съседното помещение. Като че ли „машината на времето“ изведнъж го пренесе от двадесетия век в немското средновековие.
Пред него беше огромна зала, таванът на която завършваше с тесни сводове. Тесни и високи прозорци и вратички, тесни и високи столове. През прозореца падаше светлина и оставяше върху широките каменни плочи на пода ясен рисунък на готическите прозоречни рамки.
Престо влезе в ивицата светлина и се спря. Сред тези високи и тесни мебели неговата фигура изглеждаше особено малка, недодялана, нелепа. И това не беше случайно: в този контраст се криеше строго обмислена сметка на режисьора.
Старият немски замък беше направен от шперплат, лепило, платно и бои по чертежи, етюди и макети на голям архитект, който с чест би могъл да строи и истински замъци и дворци. Но мистър Пит — „Пит и Ко“, — притежател на киностудиото, плащаше на архитекта много повече, отколкото биха могли да му платят титулувани особи за построяването на истински замъци, и архитектът предпочиташе да строи неистински замъци от платно и шперплат.
В средновековния замък или по-право в ъгъла на залата и зад нейните шперплатови стени тичаха. Работници, бояджии, художници и дърводелци под ръководството на самия архитект довършваха поставянето на декорациите. Необходимата мебел — истинска, а не реквизита — вече беше в „замъка“. Електроинженерът и неговият помощник нагласяваха юпитерите — огромни лампи с по много хиляди свещи всяка една. Главното в кинофилма е светлината. И никак не е чудно, че тя е основната грижа на режисьорите. Мистър Пит и Ко можеха да си позволят такъв разкош: да уредят огромен павилион под земята, за да не пречи яркото калифорнийско слънце на ефектите на изкуственото осветление при павилионните снимки.
Иззад декорите поглеждаха статисти и статистки, вече нагласени в средновековни костюми и гримирани. Всичките с любопитство, почтителност и същевременно с неволна усмивка гледаха младия човек, който стоеше в „слънчевия лъч“ по средата на залата. Статистите си шепнеха:
— Самият…
— Антонио Престо.
— Боже, какъв е смешен! Той даже в живота не може да стои спокойно ни една минута.
Да, това бе „самият“ Антонио Престо, неподражаемият комически артист, който бе затъмнил славата на някогашните корифеи на екрана: чаплиновци, китъновци, бенксъвци. Артистическият му псевдоним извънредно точно определяше неговата стремителна същност1. Престо не оставаше нито секунда спокоен. Движеха се ръцете му, краката му, туловището му, главата му, неговият неподражаем нос.
Трудно беше да се обясни защо всеки негов жест възбужда такъв неудържим смях. Но никой не можеше да се противи на този смях. Дори известната красавица леди Трайн не могла да се сдържи да не се засмее, макар, както твърдят всички, които, я познават, тя да не се е смяла никога в живота си, за да не покаже неравните си зъби. По мнението на американските критици смехът на леди Трайн беше най-голямата победа на гениалния американски комик.
Своя природен дар Престо бе удесеторил с твърде своеобразния си маниер на игра. Престо обичаше да играе трагически роли. За него специално се пишеха сценарии по трагедиите на Шекспир, Шилер и дори Софокъл… Тонио, Отело, Манфред, Едип… Това би било профанация, ако Престо не играеше своите трагически роли с подкупваща искреност и дълбоко чувство.