Тонио се яви пред стопанина на киностудиото и се предложи за киноартист. Този само се разсмя гръмогласно. Тонио не се успокои. Научи за центъра на американската кинопромишленост Холивуд и като се прости с цирка, тръгна за там. Филмо-производителите, режисьорите, операторите дълго не искаха даже да разговарят сериозно с него. Обаче един умен оператор се замисли и каза на директора:
— А защо пък да не направим от този кретен втори Джеки Куган? Този поне няма да израсне като оня.
Няколкостотин метра лента в голямото начинание не представляват нищо. Директорът се съгласи да се направи проба. Престо се суетеше и махаше с ръце като вятърна мелница. Режисьорът безнадеждно махаше с ръка: „Та той и понятие си няма от игра!“ — но операторът не се предаваше.
Филмът има пред публиката неочакван за директора и режисьора ефект, й в съдбата на Престо стана вълшебен поврат…
Престо се мъчеше да си спомни целия свой живот. Искаше да провери знае ли новият Престо всичко онова, което е преживял старият. Физическото „превъплъщение“ дали не е нарушило единството на съзнанието? Не, паметта му действуваше нормално. Престо-нови е приемник на цялото психическо наследство на Престо-стари. И все пак в психиката на Престо бяха станали немалко изменения. Престо-нови бе станал по-спокоен, по-положителен. Той по-добре се владееше, не се горещеше, не се суетеше. И това бе също много странно. В съществото на Престо като че ли бе останала само една тънка нишчица, съединяваща неговото минало „аз“ с настоящото — нишката на единството на съзнанието. Скъсаше ли се тази нишка, Престо-стари би умрял окончателно, а новият млад човек би се „родил“ на двадесет и седем годишна възраст. А какво ли би станало, ако наистина тази нишка се скъса? Тонио ще забрави всичко, което е било до преди лечението. Кой ще бъде той тогава? Тонио се потърка по челото, поотдалечи се от огледалото и отново се пбгледна.
— Да, Тонио Престо изгуби лицето си…
ЗЛОСТОРНИКЪТ
„Чудото на превъплъщението“ се извърши. Огледалото отразяваше не безобразния урод, а красив млад човек, строен и малко слаб. И от всичко най-чудно беше това, че в новия Престо с неговите безукорно правилни форми на нормален човек имаше нещо, което те караше да си спомниш за стария Престо, като сходството, което забелязваме в две скулптури, различни по форма, но принадлежащи на длетото на един и същ скулптор. Доктор Цорн огледа своето произведение с чувството на художник, който е доволен от своята работа.
— Отлично! — каза той. — Пожелавам ви успех в живота. Вътрешните процеси на преустройство във вашето тяло са завършили, но все пак понаблюдавайте внимателно една-две седмици външността си. Ако намерите в лицето си дори и най-малко изменение, незабавно тръгвайте за тук.
Възхитен, Престо стискаше ръката на Цорн.
Тонио остави на доктора почти всичките пари, които бе взел със себе си — а те бяха около сто хиляди долара. Останаха му само за път. Той изпрати на Себастиан телеграма, с която го предупреждаваше, че пристига утре сутринта.
В определения час таксито спря пред вратата на вилата на Престо. Старият слуга изскочи на широките стълби, спускащи се в полегат полукръг до посипаната с пясък пътека, и изведнаж се спря в недоумение. Вместо своя господар той видя изящен млад човек, който, като забеляза недоумението на слугата, се засмя и каза с приятен баритон:
— Какво, не ме ли позна, старче? Аз съм, аз. Антонио Престо. Но бях на лекар и той, разбираш ли, ме измени, направи ме отново. Вземай куфарите!
Но Себастиан не се помръдваше от мястото си. Той беше предан слуга, даже повече от слуга. На джуджето Престо той гледаше както любеща бавачка на детето и бранеше неговите интереси повече, отколкото своите собствени. Себастиан знаеше на какви опасности са подхвърлени личността и имуществата на милионерите в Америка, а Престо беше крупен милионер. Себастиан със замряло сърце бе чел във вестниците за уловките и хитростите, към които прибягват престъпниците, за да завладеят непринадлежащо им богатство. И в тази минута Себастиан не се съмняваше, че има работа с един от тия юначаги, който иска да го измами и да обере къщата на Тонио Престо.
— Но не си попаднал на адреса! — мърмореше на себе си старикът, застанал нащрек.
Не само Себастиан, който бе видял и патил, но и най-глупавото бебе не би се хванало на тая въдица. Лъжата беше много очевидна. Мислимо ли бе човек да се измени чак толкова!
— Хайде, какво стоиш? — нетърпеливо попита Престо.
— Заминавайте, откъдето сте дошли! — грубо каза Себастиан, като се изкачи няколко стъпала, за да заеме за всеки случай по-удобна позиция около вратата. — Господаря го няма, а без него никого няма да пусна в къщи. Дадена ми е строга заповед.