— Гледай ти чудак! Казвам ти, че аз съм господарят ти Тонио Престо.
Престо направи нетърпеливо движение с ръка, което с нещо напомни на Себастиан жестовете на старото уродче Престо.
От вълнение и негодувание, загдето Себастиан не го пуска, Престо извиси глас и в последната му фраза: „Казвам ти, че аз съм господарят ти Тонио Престо“ — прозвучаха нотки от фалцета на джуджето Тонио.
Себастиан в недоумение още веднаж огледа непознатия млад човек.
„Що за дяволщина! — помисли старецът. — В него наистина като че ли има два човека!“
Престо може би щеше да успее да се възползува от това минутно колебание и да убеди Себастиан, ако не се бе намесил още един свидетел на тази сцена. Заинтересувал се бе от разговора и шофьорът. Той изгледа Тонио крадешком. Разбира се, че това не е Престо. Кой не познава Престо! Шофьорът беше явно на страната на Себастиан и незабелязано му намигна, като да го предупреди: „Не пускай в къщи този човек, опасен е!“
Себастиан разбра този жест и се изкачи още няколко стъпала. Сега той стоеше до самата врата. Престо вече губеше търпение. Той също започна да се изкачва по стълбите, но Себастиан зорко следеше злосторника. С неочаквана за възрастта си бързина той се вмъкна във вратата и я заключи с железния лост, с ключа, с куката и с верижката. В отсъствието на Престо Себастиан сам бе измислил всичките тия сложни заключалки и ги бе поръчал на железаря. Сега старикът беше в пълна безопасност и можеше да издържи обсадата дори на цяла шайка бандити.
— Какво, не сполучи ли, момченце? — със злорада насмешка каза той иззад вратата.
Тонио започна да чука, но Себастиан не отваряше вратата. Не помогнаха нито молби, нито уговорки. Себастиан беше твърд като скала.
— Глупав, вироглав старец! — ядосан, изруга Престо.
Под насмешливия поглед на шофьора Тонио бавно заслиза по стълбите, като обмисляше положението си. Може би собственият му шофьор ще се окаже по-разбран. Престо мина към гаража, до който имаше малка къща, където живееше шофьорът му. На вратата висеше голям катанец.
— Сигурно е пуснал колата ми под наем, мошеникът! — измърмори Престо. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде на хотел. Той назова един от най-добрите хотели в града.
Престо имаше пари едва колкото да се разплати с шофьора. То пак добре, че беше в скъп, прекрасно ушит костюм и имаше отлични куфари с внушителни етикети на най-добрите европейски и американски хотели. Портиерът почтително му отвори вратата.
— Вашата фамилия? — запита го млад човек с големи очила, който седеше зад бюрото.
— Тонио Престо, киноартист — изтърси Тонио. По-рано не му бе нужно да си казва името. Като сдържаха усмивката си, портиерите, лакеите и метрдотелите първи го наричаха почтително по име. Него го познаваха по-добре и от президента. А сега трябваше да си каже името. Но не само това. Думите „Тонио Престо“ предизвикаха у регистратора неочакван ефект. Той изведнаж се отдръпна назад и няколко минути гледа Престо с изумен поглед. След това любезно, но студено каза:
— Вие вероятно сте едноименник с известния Престо?
И тук Престо допусна малодушие. Не му се искаше да убеждава младия човек в това, което противоречеше на очевидността: този очилат младеж не би му повярвал, както и Себастиан. Защо да се поставя в глупавото положение на човек, който явно присвоява чуждо име?
— Да, едноименник — отговори Престо и побърза да се изкачи с асансьора и да се скрие в стаята си.
„Какво ли ще става нататък! — угрижено помисли той. — Оказва се, че да изгубиш лицето си е много неприятна работа.“
Престо бе изгладнял. То добре, че в хотела можеше да се закусва и обядва, без да се плаща всеки път. Престо позвъни и си поръча закуска. От вниманието на Престо не убягна, че лакеят го гледаше някак особено. Ясно беше, че новината за неизвестния млад човек, който има нетактичността да си присвоява прогърмяло в цял свят име, вече бе обиколила целия хотел.
Престо закуси и се поразвесели. В края на краищата всичко ще се разясни и тогава сам ще се смее над злощастията си.
Сега той реши да осъществи своята отдавнашна мечта, която лелееше през всичкото време, докато се намираше в лечебницата на Цорн: Престо реши да направи първата си визита на Хеда Люкс. Той ще се извини пред нея и… Но как ли ще го приеме тя сега?
Престо още веднаж се огледа критически в огледалото и намери, че е истински красавец. Ето кога ще може да играе роли в големите трагедии! Неговата мечта ще се осъществи… Той — Ромео. Хеда — Жулиета… Престо застана в поза и простря ръце към въображаемата Жулиета. „Великолепно… неотразимо! Тя няма да устои. Сега вече няма да ми откаже!“ — помисли той и като се преоблече в нов костюм, излезе на улицата.