Комизмът на Бъстър Китън се заключаваше в противоречието на неговата „трагическа“, неподвижна маска на лицето с комичността на положенията. Комизмът на Тонио Престо беше в противоречие и с положенията, и с обстановката, и дори с неговите вътрешни преживявания, с неговата невъзможна, нелепа, немислима фигура, с неговите жестове на палячо. Може би никога досега комическото не се е издигало до такива висоти, почти допирайки се до трагичното. Но зрителите не забелязваха това.
Само един човек, крупен европейски писател и оригинален мислител, на въпроса на един американски журналист как му харесва играта на Антонио Престо, отговори: „Престо е страшен в своя безнадежден бунт.“ Но това го бе казал не американец, при това той бе казал фраза, която дори трудно можеше да се разбере. За какъв бунт, за бунт против кого говореше писателят? И за тази фраза скоро се забрави. Само Антонио Престо бе грижливо скътал в паметта си този отзив на чужденеца, който бе успял да надзърне в душата му.
Това беше бунт на озлочестен от природата урод, който се стремеше към пълноценен човешки живот. Трагическа в своята безнадеждност борба.
Но и правото да играе трагедии той бе постигнал не без усилия. В първите години го заставяха да играе само шутовски роли, да се кълчи, да се криви, да получава ритници и да пада за развлечение на зрителите. В неговия дневник можеха да се намерят такива записки:
„12 март
Снощи прочетох нов сценарий. Той ме възмути. Глупашки сценарий, а за мене — глупашка роля.
Днес отидох при нашия директор и му казвам:
— Вашият сценарен департамент не можа ли да измисли по-глупав сценарий? Кога най-после ще свърши това?
— Когато публиката поумнее и престанат да й се харесват такива филми. Те дават долари и това е всичко — отговори той.
Пак доларите! Всичко за тях.
— Но вие сами развращавате зрителите, разваляте вкуса им с подобна пошлост! — възкликнах аз.
— Ако мислите така, по-добре е да не се снимате за екрана, а да постъпите възпитател в пансион за благородни девици. Нашето предприятие е комерческо, а не педагогическо. Време ви е вече да разберете това — спокойно възрази директорът.
Можеше ли да се продължава разговорът с такъв човек? Излязох си от кабинета му вбесен. В безсилната си ярост тази сутрин аз умишлено преувеличавах в играта, шаржирах самия себе си, вършех палячовщини, правех се на луд. На! Заповядайте, щом само това искате! В същото време си мислех: нима режисьорът няма да спре тия мои палячовщини? Но той не ме спря. Той беше доволен! А през почивката при мен се приближи директорът, който, както се оказа, бе следил играта ми, потупа ме по рамото и каза:
— Виждам, че сте размислили. Отдавна трябваше да сторите това. Днес играхте както никога. Филмът ще има колосален успех. Хубави пари ще вземем!
Бях готов да се хвърля и да удуша този човек или да завия като куче.
Но какво мога аз да направя? Къде да бягам? Да зарежа изкуството? Да свърша със себе си?… Когато се върнах в къщи, три часа свирих на цигулка — това ме успокоява — и мислих, търсейки изход, но нищо не можах да измисля. Стена…“
Едва когато той постигна световна известност, кинотъргашите бяха принудени да се съгласят с капризите — странностите — на Престо и с неохота го допуснаха да играе трагически роли. Впрочем те се успокоиха, когато видяха, че Престовите „трагедии“ се превръщат в смешни комедии.
— Хофман, Хофман! Намирате ли, че светлината е дадена под добър ъгъл? — попита Антонио оператора.
Операторът Хофман, флегматичен дебелак в кариран костюм, внимателно погледна визьора на апарата. Светлината падаше върху лицето на Престо така, че носната впадина недостатъчно ярко се очертаваше от сянката.
— Да, светлината пада много отвесно. Спуснете софита и преместете юпитера малко вляво.
— Ест! — отговори работникът, както отговарят на корабите.
Рязка сянка падна върху „седлото“ на носа на Тонио, от което лицето му стана още по-смешно. В лъча на тази светлина до прозореца трябваше да стане сцена на трагическо обяснение на неудачния любовник — когото играеше Престо, — бедния майстерзингер, със златокъдрата кралска дъщеря. Ролята на принцесата се изпълняваше от звездата на американския екран Хеда Люкс.
Тонио Престо обикновено сам режисираше филмите, в които участвуваше. И този път до пристигането на Хеда Люкс той започна да репетира със статистите някои масови сцени. Една млада, неопитна статистка мина по сцената не така, както трябваше. Престо изпъшка и я помоли да мине още веднаж. Тя пак не сполучи. Престо замаха с ръце като вятърна мелница и закрещя с тънък детски глас: