Като разгърна първия вестник, той започна набързо да го преглежда. Една статия привлече вниманието му. Престо четеше и все повече се намръщваше. После изведнаж смачка вестника, хвърли го на пода и възкликна с негодувание:
— Каква гадост! — Като се отметна върху възглавницата, той сякаш замря. Лежеше неподвижно с окаменяло лице. Само сключените вежди и учестеното му дишане говореха за вътрешното вълнение и напрегнатата работа на мозъка. Минали бяха вече двадесет минути, а той все още лежеше в същата поза.
И изведнаж като човек, който е решил трудна задача, той оживя и с рязко движение посегна към копчето на електрическия звънец.
— Себастиан! По-скоро — гореща вода за бръснене! Пригответе ми костюма! — каза той на влезлия стар слуга, а сам, в нощната си пижама на райета и чехли на бос крак, се отправи в банята, стените на която бяха облицовани с розов мрамор.
— Не знаете ли дали мис Елен е станала? — попита той през отворената врата, когато Себастиан донесе вода.
— Мис винаги с птиците става — отговори старецът. „Не измени на привичките си“ — помисли Престо, усмихвайки се, и каза:
— Отлично! Пригответе по-скоро кафето на верандата и кажете на Джефри да бъде готов с колата.
След няколко минути той изтича на втория етаж, бързо премина дългия коридор и забави стъпки, когато приближи стаята на Елен. Постоя до вратата, зад която се чуваше пеенето: на девойката, пое си дъх, изгони и последните следи на угриженост от лицето си и почука.
Елен отвори вратата. Полегатите лъчи на утринното слънце позлатяваха косите и бялата й рокля.
— Мистър Престо! — с учудване, в което нямаше и сянка от неудоволствие, възкликна тя. — Какво значи това ранно посещение?
— Мис Елен! — весело отговори Престо. — Утрото е чудесно и на мен ми хрумна мисълта, дали да не направим една разходка, преди да отидем в студиото. Днес имаме много работа, най-трудните кадри, а нищо не освежава така хубаво, както утринният въздух.
Безгрижното весело настроение на Престо се предаде и на Елен. Отдавна тя не го бе виждала така жизнерадостен. — Отлична мисъл! — отговори девойката усмихната.
— Тогава да тичаме, да бързаме! Кафето е вече готово, а докато закусваме, шофьорът ще приготви и докара колата.
Те се пареха от кафето, подхвърляха си шеги и се държаха като ученици, които са намислили весело забавление и бързат да го изпълнят.
Откъм външната врата се дочу глухо изсвирване на клаксон, известяващо, че колата е пристигнала.
— Чувате ли? — каза Престо. — Съдбата ни зове. Да побързаме да посрещнем нашата съдба!
В това утро поведението и думите на Престо бяха загадъчни.
Скоро и последните постройки на Холивуд останаха назад. Гладкият път се губеше в далечината. На хоризонта се синееха планини. От двете страни на пътя се простираха плантации. В клоните на дърветата чуруликаха птици. Чистото калифорнийско небе се простираше над плодородния край. Утринният въздух беше още свеж и пълен с мирис на горчиви треви. Престо и Елен дишаха с пълни гърди.
— Колко е хубаво! — възклицаваше Елен и примижаваше в лъчите на още ниското слънце.
— Да, ние с вас отдавна не сме виждали природата — отзова се Престо.
В лицето му, в позата му се отразяваше дълбоко удовлетворение като у човек, който е понесъл благополучно тежка операция.
— Помните ли нашата хижичка на брега на Изумрудното езеро. продължи той мечтателно.
И като се смееха весело и спореха, те започнаха да си спомнят разни случки.
— Ужасно строга хазяйка бяхте — шегуваше се Престо. — Когато се залавяхте да почиствате стаите, безмилостно ни изгонвахте с Пип.
— С мъжете не може иначе — отговаряше Елен. — Те не разбират, че пречат.
— С мъжете! — засмя се Престо. — Апропо, каква е съдбата на другия мъж, който бе подхвърлян на изгнание?
Елен погледна Престо въпросително. — Та нали вие ме изгонвахте заедно с Пип. Какво стана с него?
— Той е в добри ръце — отговори Елен и като въздъхна, добави: — Не знаех дали щеше да бъде удобно да се преместя във вашата къща с кучето.
— Непременно ще пишем да ни го изпратят! — побърза да извика Престо, като забеляза в тона на Елен нотка на тъга.
По краищата на пътя се замяркаха истински, бели, каменни огради на плантациите. Портокаловите дървета бяха цъфнали. Също като парцали сняг се белееха в гъстата зеленина кичури цветя. Из въздуха се носеше тънък аромат.
— Погледнете колко много фльор д’оранж са приготвени за годеници! — възкликна Престо.
На едно място клончетата се бяха надвесили над оградата до самия път.
— Спрете, Джефри! — заповяда Престо на шофьора. Колата спря, Престо скочи долу, откъсна няколко клончета и се върна.