Елен вече не плачеше. Но лицето й изразяваше страдание. Тя се колебаеше. Престо с вълнение я наблюдаваше, очакваше отговор. Най-после тя каза:
— Много ми е трудно, но аз ще се помъча да завърша филма.
— И да станете моя жена? — бързо попита Престо.
— На този въпрос ми е още по-трудно да отговоря сега… Не ме насилвайте, Престо. Дайте ми да си помисля.
— Добре. Ще почакам. Работата над филма ще ви успокои и тогава ще се заемем с нашите лични работи. Нали така?
И успокоен, уверен, че всичко ще свърши благополучно, той целуна ръката й.
ТРИУМФ
Обявленията за предстоящия брак на мис Елен Кей с мистър Антонио Престо свършиха своята работа. Вестникарската кампания от клевети и инсинуации затихна. Но следите й останаха.
Престо виждаше колко дълбоко страда Елен. Когато играеше ролята на героинята, тя събираше всичките си сили, за да се съсредоточи, но вниманието й видимо се раздвояваше. И това, което не се бе случвало още в самото начало на постановката на филма — някои от кадрите сега трябваше да се преснимат. За щастие краят на сценария беше пълен с трагически преживявания на героя и героинята. Престо и Елен можеха да влагат в изпълнението своите дълбоки лични преживявания. И някои от сцените минаваха с потресаваща сила на жизнена правдивост. Даже Хофман, привикнал към всичко, чувствуваше необикновено вълнение и нервно треперене на ръката, когато въртеше ръчката на киноапарата. Играта на Елен понякога достигаше до истинска гениалност. След свършване на снимането на такива сцени в ателието настъпваше необикновена тишина. Всички биваха потресени, потиснати от изпълнението. В очите на жените и дори на мъжете блестяха сълзи. Веднаж един едър червенокос шотландецдърводелец, немалко претеглил в живота, неочаквано засмърка шумно с нос и по бялото му луничаво лице се затъркаляха едри сълзи. Той: сам беше учуден и смутен от това. Никога през живота си не бе плакал на собственото си нещастие, а тук не издържа. Но нима и милиони такива обикновени хора не са преживявали подобно нещо? Хофман вече не се съмняваше, че това ще бъде един от онези световни филми, които всякога и навсякъде потрисат сърцата и изтръгват сълзи. „Може би Престо е прав, като избра този нов път“ — мислеше Хофман.
А Престо, като свършваше снимането, потъваше до гуша в стопанските работи. Сега му помагаха комитетът и управата на официално основаното кооперативно дружество. Започнатото от него дело бе подхванато от други. Това в началото го смущаваше малко, понякога предизвикваше и неудоволствие: той вече не беше едноличен господар на съдбините на предприятието. Не беше лесно за него да свикне с новото положение на нещата, но да отстъпва, беше вече късно — друг изход нямаше. Скоро стана ясно, че отказването на колектива от част от заплатата не спасява положението. Парите както преди не стигаха. Комитетът и управата се обърнаха към професионалните организации и организациите на народния фронт. Предприятието за нещастие на Хофман вземаше все по-широк обществен характер, ставаше все „по-ляво“, все „по-червено“. И борбата се изостряше. Вестниците пишеха за финансов крах на Престовото предприятие, после за това, че то било завзето от „чифуто-масони“, либерали, комунисти, че Престо „се е продал на червените“ и е станал играчка в техните ръце. За филма се пишеха най-невероятни измислици. Уверяваха, че той разтърсва из основи политиката и морала, цивилизацията и религията и едва ли не заплашва самото съществуване на Щатите. Събираха се гласове, искащи забраняването на филма.
Като връх на всички неприятности Елен явно отбягваше Престо. Те се виждаха само в студиото. Под разни предлози Елен отказваше да се връща в къщи в една кола с Престо, а в къщи веднага се заключваше в стаята си.
При такива условия трябваше да се работи и да се завърши филмът. И все пак той беше завършен.
Започна прожектирането на филма по екраните на Престовите кинотеатри. Успехът надмина всички очаквания. Публиката се трупаше и трупаше на касите. Играта на новия Престо предизвикваше такъв смях, на който и уродът Престо би позавидял. Но в този смях имаше нещо ново. Това вече не беше животински, физиологически смях. По-скоро той можеше да се нарече смях през сълзи.
Особено впечатление на публиката произвеждаха сцените, в които участвуваше никому неизвестната артистка Елен Кей. Зрителите, които пълнеха залите, почувствуваха необичайната простота и искреност в играта на Елен. И затова възторгът на публиката нямаше край. Някаква възрастна жена с големи червени ръце, като гледаше как Елен се справя с бельото, високо възкликна: