— Слава, пари — искате да кажете? — прекъсна ю Бари. — Честта на човека е по-скъпа от славата и парите. Поне ние с Елен така мислим.
— И аз така мисля — отговори с известно неудоволствие Престо. — Но това е загуба за изкуството, за хората.
— Вие сам ми разказвахте веднаж как някаква си психопатка ви молила да запазите вашата грозота, вашата незарастваща рана за изкуството и за хората. И вие напълно разумно тогава сте й отговорили, че такова искане е нелепо и егоистично.
Престо съзнаваше правдивостта на тези доводи. Той беше попритиснат и обезоръжен.
Те печално се гледаха един друг. Най-после Престо каза:
— А какво мислите да правите с нея?
— Да заминем в неизвестност, да заминем за там, където никой не я познава, и да живеем скромен, незабележим живот… И друго ме молеше тя да ви предам: че искрено ви желае щастие и че никога няма да ви забрави… Аз не се съмнявам, че тя никого вече няма да обикне, не е такова момиче тя. Но нейният живот е вече разбит. — Бари стана и подаде на Престо треперещата си от вълнение ръка. — Благодаря ви за всичко, мистър Престо, и прощавайте.
— Но нима не мога да я видя, да се простя с нея? — възкликна Престо.
— За нея това би било много тежко. Тя вече отпътува.
И Бари излезе от стаята с нетвърдата походка на дълбоко страдащ човек.
Престо се отпусна на стола и стисна главата си с две ръце.
Влезе Себастиан, повъздиша, повъртя се нерешително до вратата и каза:
— Мис Кей замина, а мистър Бари поръча за кола.
— Зная, Себастиан — отговори Престо, без да махне ръцете от главата си.
Себастиан не си отиваше, а въздишаше до вратата.
— Зная също за какво искаш да ме питаш — каза Престо. — Мис Елен и мистър Бари си заминаха завинаги. Сватба няма да има. Ние пак останахме сами с тебе двамата, старче.
За известно време в стаята настана тежка и мъчителна тишина. После, като че ли забравил за присъствието на Себастиан, Престо каза високо на себе си:
— Впрочем не. Сега аз не съм сам. Наистина враговете ми нанесоха много тежък удар. Но какво пък, с това те само ми помогнаха още по-ясно да определя своя път. Сега вече никой не може да ме отклони — ще отмъщавам и ще се боря до последен дъх…
Себастиан със страх и уважение гледаше пламтящото лице на Тонио, изпълнено с решимост и гняв.