Север Гансовски
Човекът, който направи Балтийско море
На какво дължи човек своите успехи? Какви човешки усилия са вложени в изграждането на днешния живот? Какво — в човешки смисъл — зависи от хората, от нас и вас, от тях? От какво зависят хората?
Всичко!… И от всичко.
Но това трябва да се докаже.
Вятърът духаше жестоко от единия до другия край на безкрайната равнина, оградена само от запад с хълмове; двамата изглеждаха безнадеждно малки в тази полутундра-полугора, толкова еднообразна, че всяка крачка нито те приближава към нещо, нито те отдалечава отнякъде. Снегът, пробит от мокрите черни клони на ниските храсти, лежеше тук и там на островчета, на купчини, на парцали — ако погледнеш надалеч, тези острови се сливаха в едно по всички посоки. Снегът се топеше. Сред мъховете се бяха разлели езерца и локви, повечето съединени помежду си. По небето се носеха няколко слоя объркани облаци, черно-бели, и закриваха слънцето, огромната панорама на небето непрекъснато се менеше и само от време на време се мяркаше някъде синя пролука.
Неуютен, зъл свят. Няма никъде местенце да се стоплиш — само сняг и жвакаща, пропитата с ледена вода почва. Но двамата, приковани поради бавното си предвижване към този край, където са се родили, никога не са виждали друг, само са чували от по-възрастните, че преди е било по-добре. И студът не ги тревожи, те са по-скоро деца на студа, отколкото на топлината.
Преди десет хиляди години.
Северът на Европейския континент…
Хората се приближават и можем да ги разгледаме. Те са млади мъж и жена, около осемнадесетгодишни, но трудностите на борбата за живот са ги направили да изглеждат по-възрастни от нашите съвременници на техните години. Двамата са слаби, но добре сложени и високи, особено мъжът — дългокрак, с развита гръд, плещест, еднакво способен както на търпеливо дълго бягане, така и на голямо мигновено усилие. И той, и тя са облечени с животински кожи, но обработени отдавна от други; вече протрити, изпокъсани, със зашити кръпки, изобщо такива, че едва задържат топлината на тялото, а само го предпазват от студа. Жената е облечена с риза от кожа на елен и с още нещо като елек от същата кожа — тя е в първите месеци на бременността и гледа да предпази от студа не само себе си. На гърба си носи сгъната голяма бизонска кожа, в ръка държи примитивно изплетена кошница, вече стара и потъмняла, получена в наследство от майка й. На колана й виси колчан с четири дебели стрели, малко чувалче с кремъчни длета, стъргалки и предмети за получаване на огън. Мъжът държи в едната си ръка груб неукрасен лък и копие, а в другата — каменна брадва с дълга кокалена дръжка, която повече ни прилича на чук.
Жената е с наведена глава, гледа в краката си — събира корени. Мъжът е ловец, той върви и оглежда далечината.
Не се вижда нищо, нито наблизо, нито надалеч. Жив, движещ се живот изглежда невъзможен тук, сред снега и водата. Трудно е да си представиш, че тази безплодна почва е способна да създава и изхранва същества с гореща кръв, със силна плът. Наистина под линията на хоризонта мъжът вижда няколко тъмни точки. Но това са вълци, те също ловуват. Големи, с широки муцуни, няколко дни вече те не изостават, преследват двамата, чакат ги да загубят сили. А хората отдавна вече са без храна, движенията им са все по-неуверени, крачките — несигурни.
Ето ги вече съвсем наблизо. Жената с къса въздишка сваля вързопа от раменете си и сяда върху него. Мъжът кляка. Жената е гладна. Яде й се нещо кисело — счупва едно черно клонче от храста, опитва пенестия жълт, палещо горчив сок, изпуска го, откъсва перце синкав мъх, опитва и него. Тя цялата е тук и сега нейните мисли и чувства са по-конкретни и по-непосредствени от тези на мъжа. В тази минута за почивка той разглежда рисунката, грубо изрязана върху дръжката на брадвата, върти я насам-натам грижливо и внимателно, което изглежда дори странно за големите му мазолести ръце. Той повдига очи към редицата хълмове и далечния хоризонт, припомня си миналото, обмисля бъдещето.
Хора! Почти същите като нас, само че със сто века назад. Също като нас способни да се научат да четат и пишат, да разберат или поне за кратко време да запомнят формули по химия и математика, да се доближат до съвременното битие.
Наши роднини в най-прекия смисъл. Населението на Европа по онова време едва ли е наброявало десетина хиляди души, а това значи, че като отчитаме множеството пресекли се родове, всяка човешка двойка от онази епоха е дала частица от своята кръв на един или два милиона от нашите, съвременници.
От замисления мъж ни делят по-малко от петстотин поколения. Колко интересно би било да се нареди във времето редица от двадесетгодишни бащи (по численост колкото пехотен батальон), млади, с блясък в очите, пред който е целият живот!