Глождеща, защото мъжът и жената са съвременници на великото преселение. Само за няколко поколения светът бе станал друг. Предишните навици не съответствуваха на новите условия, всичко се изплъзваше от ръцете на хората, те губеха почвата под краката си, трябваше да направят нещо, за да не загинат.
Двамата са първите хора в тази част на земното кълбо. Тук ги е довела страшната катастрофа, която намали от три до пет пъти населението на материка, остави тук и там измиращи орди и докара човека в Европа на границата на изчезване. Слънцето не светеше, както преди, облачна мъгла бе забулила ясното небе, чистите снежни поля потъмняха, от юг напираха непроходимите гъсталаци на неизвестни растения.
Преди живееха от лова на елени, идващи на стада, от близките равнини. Обличаха се с кожите им, а месото запасяваха в пещери — за дългата зима. Мъжът си спомня последния колективен лов: бързия бяг, запенените муцуни на животните, удара с копие, тържествуващия вик, изтръгнал се от гърдите му. В паметта му са и разказите на старшите за тежкия зубър и за онези, още по-големи, злобни космати зверове, които техните бащи примамвали в ями и убивали.
И мъжът вярва, че е имало такива зверове, защото огромните им кости и сега се търкалят на купчини край леговищата, а изображенията им украсяват дръжките на старите брадви.
Но стадата елени постепенно намаляваха, а една пролет изобщо не дойдоха. Черната стена от храсти и дървета, през която нито виждаш, нито можеш да преминеш, дойде съвсем близо до техните хълмове и ги погълна. От година на година ставаше все по-топло, големите животни съвсем изчезнаха, а други ордата не можеше да убива. Хранеха се с мърша и гъби, затова мнозина умираха.
Когато ордата намаля четворно, младият мъж реши да напусне стана, да намери онази земя, в която се простират широки снежни равнини, а елените реват, изправят рога и бягат от силния ловец.
Но дали е леко? Ще успееш ли, ако си на неговото място? Днес ни се струва, че проблемите, вълнуващи предците ни, не са били толкова тежки и насъщни като тези, с които се сблъскваме ние. Животът не е бил толкова сложен нито в буйните рицарски, нито в храбрите мускетарски времена. Мяташ се на седлото и оставяш зад гърба си всяка надвиснала беда — чува се само тропотът на копитата и отскачат встрани смаяните лица на враговете. Или да вземем робовладелската епоха: трудно ли е да вдигнеш въстание, нали несправедливостта, даже глупостта на този живот е очебийна? Дори и да потушат въстанието, половината от земното кълбо все още не е заселена и е свободна за теб. Това е вярно, но само отчасти. Наистина действителността е била по-проста, затова пък и по-лесно са умирали. Хората винаги са живеели на групи, а групите са жестоки и без да се интересуват от нищо, са се отбранявали с ножове, стрели или тояги от скитащите самотни чужденци. През всички времена светът е бил свят на недостиг и оскъдица. Всяка вещ се е ценяла скъпо, стопанинът й се е борил за нея до последен дъх. Умирайки, кралят е посочвал кому оставя панталона, кому — камизола и леглото. В богатия дом чашата е преминавала от прадядото на правнука, а в бедния брадвата и ралото от баща на син. „Мяташ се на седлото и…“ Но в епохата на турнирите и замъците седлата са били колкото рицарите и оръженосците им, а не колкото селяните, чийто брой е бил тридесет-петдесет пъти по-голям. На всичкото отгоре и неизвестността, заобикаляща онзи, който е избягал от своите. И гладът. Достатъчно е да не хапнеш една седмица, за да не ти стигнат после силите да се сдобиеш с храна. Достатъчни са дори пет дена.
Ала все пак мъжът заедно със своята спътница са тръгнали на път. Те бягат от настъпващата гора с гръб към слънцето, станало твърде горещо за хората. След около половин месец ги лъхна студеният вятър, скоро той започна да духа непрестанно и двамата разбраха, че посоката е вярна. Но запасът от храна свърши, елени все нямаше, силите на мъжа и жената бяха на привършване. А после дойдоха и вълците, които бяха станали по-смели и злобни, останали без предишния улов, и ги преследваха неотстъпно.
Сега в цялата околност, докъдето ти поглед стига, са само двете групи — човешката двойка и хищниците. Безлюдието се простира на стотици километри назад, същото, дори още по-безнадеждно безлюдие лежи пред тях. Бавни са крачките по лишената от ориентири влажна равнина, в която няма с какво да се оградиш и къде да се скриеш.