Мъжът познава бездушната неизбежност на вълчия лов. Знае, че на края няма да може да се отбранява. Едно свирепо, неуязвимо, жълто око, неочакван, поразяващ скок изотзад и разкъсаното тяло ще се загърчи в агония. Но сега, в минутите на почивка, той си позволи да не мисли непрекъснато за застрашаващата ги реалност. Той обърна дръжката на брадвата, заразглежда изобразеното животно с хобот и дълги бивни. Не можа да си представи истинските му размери, изглежда на не по-голямо от елен. Един силен удар и се сдобива с желаното месо.
Той стисна шлифованата кост.
Стисна и…
Жената изведнъж застина и издаде тих, сподавен гърлен звук. Толкова слаб, че само да докосне слуха на мъжа и да не отиде по-далеч. Мъжът обърна глава, проследи прикования й поглед, затаи дъх, пусна брадвата и бавно-бавно се протегна към лежащия до него лък.
На десетина крачки от него бе изскочил едър северен заек с червеникавокафява козина и изпъкнали любопитни очи, седна и се вторачи в непознатите фигури. Подскочи по-наблизо и пак седна. После се изправи и започна да гризе пъпки от клоните на пълзящия върбалак — виждаше се как помръдва меката му горна устна.
Ето я единствената възможност за спасение.
Времето замря, светът притихна, двамата чуваха само ударите на собствените си сърца. Стрелата на мъжа е вече на тетивата, жената затаи дъх. Той опъна лъка, наведе се напред и стреля. Но неумело, лошо. Тежката стрела прелетя край целта. Заекът се изплаши, скочи и точно в този миг се натъкна с муцунката си на каменния й връх.
Жената се хвърли като рис от мястото си и легна върху потрепващото тяло. После го хвана, поднесе го към устата си и му прегриза гърлото.
И ето, двамата вече пият топлата кръв, този концентрат на живота, който човек така трудно си набавя от растителния свят.
Да можеха да задържат в паметта си това, което се случи, изстрел, насочен не в самата цел, а с малко отклонение. Но къде ти! Това нещо трябва да се повтори още стотици, хиляди пъти. Да минат още няколко поколения, докато изхитрилите се ловци с по-леки и изящни лъкове започнат да улучват бягащи животни и птици в полет. Но двамата не разбраха случилото се, изтърваха момента. Запалиха огън, изпекоха месото и го изядоха. Енергията им се върна, движенията им станаха по-бодри.
По-нататък!
Тръгнаха, някъде прескачаха локвите, а на места ги прегазваха. Сега равнината се издигаше в северна посока и вятърът духаше в лицата им. Скоро мъжът видя на хоризонта верига от бели планини. Въздухът и земята ставаха все по-влажни. Навсякъде течаха ручейчета и се сливаха в поточета. Но тук-там започнаха да се срещат каменни и ледени блокове. Понякога те образуваха такива струпвания, че се налагаше да ги заобикалят. Ледът ставаше все повече, заемаше цели полета. На края почвата съвсем изчезна и отляво и отдясно се ширна безкрайна ледена равнина, полегато издигаща се нагоре.
Мъжът спря и се огледа. Всичко бе ново и тревожно. Той клекна, поразмисли и решително се изправи. Където има лед, там е студено, където е студено — има сняг, а значи и елени.
Зад тях до загасналия огън дотичаха отслабналите и проскубани вълци. Усетили кръвта, лакомо изгълтаха парчетата кожа, като с ръмжене ги изтръгваха един от друг. Повъртяха се, подушиха и с бавен вълчи тръс затичаха след хората. Нищо не бе в състояние да ги отклони от следата и от последния може би шанс за живот. Те се приближиха и стъпиха на леда.
Двамата се изкачена дълго, почиваха и отново тръгваха. Хоризонтът зад гърба им ставаше все по-висок, равнината постепенно се превръщаше в огромна сива чаша. Мъжът и жената навлязоха в пояса на мъглите и с удивление се взираха в странните кълба дим, висящи свободно и плуващи бавно в пространството. Двамата преминаха мъглата, слънцето ги освети, склоновете наоколо заблестяха и им се струваше, че до билото, зад което е богатият лов, остават няколко крачки. Тук бе съвсем тихо и топло, жената разтвори пристегнатия с еленова жила елек. На места ледът се бе стопил и образуваше пещери, склонове, лежеше като застинала река или се спускаше в стръмни клисури. Все по-трудно бе да се върви, пулсът на жената биеше в слепоочията й, тя дишаше бързо и тежко. А билото все се отдалечаваше, всеки път с толкова, колкото двамата бяха изминали от една почивка до друга.
После ивицата ледени образувания свърши и ледът отново се ширна като поле, издигащо се към небето. Мъжът спря поразен: ако знаеше предварително, че пътят е толкова труден, никога не би започнал изкачването.
Може би ще е по-добре да се върнат?