Отвисоко мъглата бе като облак, а в далечината приличаше на внезапно появили се плуващи преспи сняг. И бе странно да гледаш това в краката си, а не, както обикновено, на небето. Няколкото точки, мярнали се сред белезникавата мъгла, им напомниха, че вълците не са ги изоставили.
Напред!
Гребенът забележимо се приближаваше. Бе като стена с човешки бой, на места по-ниска, а зад нея се виждаше празно синкаво пространство. Десетина крачки, после още десет, мъжът също бе изтощен, дишаше тежко и дрезгаво. Слънцето бе прехвърлило зенита, надолу през облаците мъгла прозираше равнината, а далече на юг лежеше тъмна ивица — стената от настъпващите високи, враждебни растения.
Двамата стигнаха последния праг. Някъде там трябваше да започнат да се спускат — към елените и косматия звяр…
Мъжът се изкатери на върха и се изправи. Жената видя как той направи крачка напред и се вкамени. С мъка тя стигна до него и изведнъж седна, гледайки изплашено пред себе си.
Всичко наоколо бе покрито с лед, но той бе различен — синият оттенък се примесваше със зеленикав и жълт. Някъде ледът бе зърнест, другаде изглеждаше като напудрен със замръзнал сняг мъх, а на места се пречупваше в ясни кристални ръбове.
Вълната от преобърналия се леден блок достигна брега и уми стъпалата на мъжа. Той трепна и дойде на себе си. Наоколо играеха стотици слънчеви отблясъци. Ледена стряха отделяше морето от полегатия склон. На места тя бе широка и стръмна като канара, а другаде — плоска и тясна към метър-два, както бихме я измерили днес.
Лицето на мъжа помръкна, той бавно смъкна пояса и колчана, взе от жената двете навити кожи, които им служеха за подслон през нощта. Разгъна ги, хвърли ги до самата вода и се отпусна върху тях. Жената легна до него, сви се на топка и моментално заспа, защото бе сита и смъртно уморена. А мъжът не можеше и не искаше да заспи, трябваше да реши какво да правят по-нататък. Той сви крака, прегърна коленете си и стоя така замислен няколко минути. Струваше му се, че елените са някъде наблизо, но пътят към тях е преграден от огромната вода, която двамата и в мислите си не можеха да преминат.
С късо възклицание мъжът стана, направи няколко крачки напред-назад, после взе брадвата — чувствуваше се по-сигурен, когато пръстите му стискат кокалената дръжка.
Наблизо се чу шум — един леден израстък, започнал да се топи, се бе откъснал от отвесната скала.
На това място бреговата ивица бе съвсем тънка — от едната страна бе морето, а от другата — потъналите нейде долу очертания на полутундрата-полугората.
Мъжът се спря на тясното място. Брадвата излетя сама без мисъл, удари веднъж, после втори път.
Направеното улейче бързо се запълни и първите капки започнаха да се стичат по едната стена на гигантското блюдо.
Нямаше ги снежните полета, на които се надяваха.
Нямаше я гората, от която се страхуваха.
Нямаше го леда.
Двамата никога не бяха се изкачвали на такава страхотна височина: въобще жителите на Европа едва ли бяха стигали толкова високо.
Тук, над облаците, под самото небе и сияещо слънце, започвайки от посинелите боси стъпала на мъжа, от замръзналите му вкочанени пръсти с изкривени и изпочупени нокти, се бе разляла равната безкрайна повърхност на студена тъмна вода.
Тя се простираше във всички посоки и се губеше в долината пред тях. Ниски, тежки вълни се носеха бавно към мъжа и се успокояваха в краката му.
Море, простряло се на милиони квадратни километри. Неизмерими маси безжизнена вода, в която няма риба, няма водорасли, няма дори бактерии.
Разбира се, двамата не знаеха всичко това. Не знаеха, че за да заобиколят и стигнат отсрещния бряг, не би им стигнал и половината живот. Смазани, те гледаха необятната водна равнина, сливаща се на хоризонта с небето. Образът на еленовото стадо, което пасе по заснежените поля, се разпръсваше и изчезваше.
Слънцето припичаше и бе съвсем тихо. Лек почти неосезаем ветрец набръчкваше морската повърхност в далечината — там черните пространства се смесваха със сини и сиви. Вляво от хората водата кой знае защо се изправяше — бели кълба бързо се издигаха и разсейваха във въздуха… Един леден блок, щръкнал над водата, плуваше безшумно. Той бе разяден от слънцето, горещите лъчи бяха изгладили назъбените му ръбове. Блокът бавно се наклони, а после рязко започна да се преобръща — горната му част с плясък се скри под водата, оттам изскочи другата му страна, бяла и гладка, сякаш шлифована.
В този на пръв поглед неподвижен свят нещо ставаше. Хилядолетия нещо се бе подготвяло и най-сетне бе назряло.
Отново удар и малката струйка се превръща в ручейче.
Изхвърянето на водата е привично занимание за мъжа. През пролетта се налагаше да го прави в пещерите, където не зимуваха, не палеха огньове, а само съхраняваха месото.