Харалдсон беше в леглото и дремеше. Йени лежеше до него. Петите й бяха върху матрака, а задникът й беше повдигнат на възглавница. Тя не искаше да протака нещата.
— Най-добре е да приключваме и после може да го направим още веднъж, преди да се върна на работа.
Да приключваме. Има ли по-отблъскваща в сексуално отношение дума на който и да е език? Харалдсон се съмняваше. Обаче бяха приключили и сега той дремеше. Отнякъде се чуваше АББА. „Позвъни, позвъни“.
— Това е твоят телефон. — Йени го сръга в ребрата. Харалдсон се събуди, много добре съзнавайки, че не трябва да е в леглото с жена си. Той взе панталона си от пода и извади мобилния си телефон. Хансер. Естествено. Харалдсон си пое дълбоко дъх и отговори.
Този път думите бяха четири.
— Къде си, по дяволите?
Хансер затвори ядосано. Навехнал си глезена. Друг път. Искаше й се да отиде в болницата или поне да изпрати кола там само за да докаже, че копелето лъже, но нямаше време. Изведнъж се оказа ръководеща на разследване за убийство. Не й помогна, че човекът, отговарящ за екипната работа около мочурището Листашер, не е бил на мястото, нито че се беше съгласил да използва малолетни скаути в издирването. Деца, за които сега тя трябваше да урежда консултации с психолог, тъй като едното беше паднало във водата и предизвиканите от това вълни бяха изкарали труп на повърхността.
Хансер поклати глава. Всичко свързано с това изчезване се беше объркало. Всичко. Но вече нямаше да има грешки. От сега нататък трябваше да започнат да действат правилно. Да бъдат професионалисти. Тя погледна телефона, който все още беше в ръката й. Хрумна й идея. Стъпката, която щеше да предприеме, беше голяма. Много хора щяха да си помислят, че е твърде рано. Това можеше дори да подрони авторитета й на водач. Хансер обаче отдавна се беше зарекла да не се бои от неудобни решения. Залогът беше твърде голям.
Едно момче беше мъртво.
Убито.
Време беше да работи с най-добрите.
— Обаждане за теб — съобщи Ваня, подавайки глава през вратата на Торкел Хьоглунд. Кабинетът му, като всичко останало около Торкел, беше строг и непретенциозен. Никакви излишества или скъпи вещи, нищо лично. Благодарение на мебелите, докарани от някакъв голям централен склад, стаята създаваше внушението, че е обитавана от училищен директор в някое бедно градче, а не от един от високопоставените шефове на полицията в Швеция. Някои от колегите му смятаха за странно, че човекът, отговарящ за националния отдел за разследване на убийства, известен като „Риксморд“, няма желание да покаже на света колко високо се е издигнал. Други тълкуваха това по различен начин, стигайки до заключението, че успехът не го е главозамаял. Истината беше по-елементарна. Торкел никога нямаше време. Работата му изискваше много. Той постоянно пътуваше из страната и не беше човек, който да прекарва свободното си време в разкрасяване на кабинет, който рядко използва. — Търсят те от Вестерос — добави Ваня и седна срещу него. — За убито шестнайсетгодишно момче.
Торкел я наблюдаваше как се настанява удобно в кабинета му. Явно трябваше да говори по телефона пред нея. Той кимна и вдигна слушалката. След втория си развод Торкел имаше чувството, че му се обаждат само когато някой внезапно умре. Повече от три години никой не го беше търсил, за да го попита дали ще се прибере навреме у дома за вечеря или нещо друго също толкова приятно банално.
Той познаваше името: Керстин Хансер, началничката на полицията във Вестерос. Беше я опознал по време на тренировъчен курс преди няколко години. Смяташе я за добър човек и несъмнено добър шеф и си спомняше, че остана доволен, когато прочете за новото й назначение. Сега гласът й звучеше разтревожено и напрегнато.
— Нуждая се от помощ. Реших да се обърна към „Риксморд“ и ще ти бъда много признателна, ако дойдеш тук. Ще можеш ли? — Тонът й беше умоляващ.
За секунда Торкел си помисли да отклони молбата й. Той и екипът му току-що се бяха върнали от едно неприятно разследване в Линшьопинг, но Торкел осъзна, че щом му се обажда, Керстин Хансер наистина се нуждае от помощ.
— Започнахме лошо от самото начало. Има риск случаят да излезе от контрол, затова наистина се нуждая от помощта ти — добави тя, сякаш долови колебанието му.
— За какво става въпрос?
— Шестнайсетгодишно момче. Изчезнало преди седмица. Беше намерено мъртво. Убито. По особено жесток начин.