— Изпрати ми материалите по имейла и ще ги прегледам — отвърна Торкел, поглеждайки Ваня, която се беше приближила до другия телефон и бе вдигнала слушалката.
— Били, ела в кабинета на Торкел. Имаме задача — каза тя и затвори. Ваня сякаш вече знаеше какъв ще бъде отговорът на Торкел. И наистина беше така. Той се почувства горд и в същото време малко раздразнен. Ваня Литнер беше най-близкият му съюзник в екипа. Наскоро беше навършила трийсет, но въпреки младостта си се беше развила в чудесен следовател на убийства за двете години, през които работеше с него. Торкел я намираше дори за дразнещо добра. Де да беше и той толкова добър, когато беше на нейните години. Приключи разговора с Керстин Хансер и се усмихна на Ваня.
— Аз все още съм шефът тук — започна той.
— Знам. Само събирам екипа, за да чуеш какво мислим. А после решението е твое, както винаги — отвърна тя с блеснали очи.
— О, да, сякаш имам избор, след като ти впиеш зъби в нещо — отбеляза Торкел и стана. — По-добре да си стягам багажа. Заминаваме за Вестерос.
Били Русен караше буса по Е18. Твърде бързо, както обикновено. Торкел отдавна беше престанал да коментира този въпрос. Той се съсредоточи върху материалите за убитото момче, Рогер Ериксон. Докладът беше доста кратък и оскъден. Томас Харалдсон, разследващият полицай, изглежда, не беше човек, който се престарава. Вероятно щеше да се наложи да започнат отначало.
Торкел знаеше, че таблоидите обожават такива случаи. Не помагаше и фактът, че според първоначалния оглед причината за смъртта, установена на мястото, където беше открит трупът; показваше изключително жестоко нападение, с множество рани от наръгване с нож в сърцето и белите дробове. Не това обаче тревожеше най-много Торкел, а краткото заключително изречение в доклада, написано от патолога, присъствал на местопрестъплението.
Първоначалният оглед показва, че по-голямата част от сърцето липсва.
Торкел погледна през стъклото към дърветата, които прелитаха покрай буса. Някой беше изтръгнал сърцето. За доброто на всички той се надяваше, че момчето не е било феи на хардрока или прекалено запалено по играта „Светът на изкуството на войната“. Ако беше така, медиите щяха напълно да пощуреят.
Повече от обичайното, поправи се Торкел.
Ваня вдигна глава от папката. Вероятно беше прочела същото изречение.
— Може би трябва да включим и Урсула — каза тя, прочитайки мислите му както обикновено.
Торкел кимна. Били погледна през рамо.
— Имаме ли адрес?
Торкел му го каза и Били бързо го въведе в джипиеса. Торкел не обичаше Били да прави други неща, докато шофира, но поне намали, докато натискаше бутоните за дестилацията им. Това беше нещо.
— Още трийсет минути. — Били настъпи газта и големият бус реагира. — Може да стигнем и за двайсет. Зависи дали движението е натоварено или не.
— Трийсет минути е добре. Винаги ми е неприятно, когато преминем звуковата бариера.
Били отлично знаеше какво мисли за шофирането му Торкел, но само се усмихна на шефа си в огледалото за обратно виждане. Добър път, добра кола, добър шофьор. Защо да не се възползва максимално? Той увеличи скоростта още повече.
Торкел извади телефона си и се обади на Урсула.
4.
Влакът замина от Централната гара на Стокхолм в шестнайсет часа и седем минути. Себастиан се настани в първа класа. Облегна се назад на седалката и затвори очи, докато излизаха от града.
В миналото никога не можеше да остане буден във влак. Сега обаче, въпреки че тялото му казваше колко приятен ще бъде един час сън, Себастиан не можеше да намери необходимия покой.
Той извади писмото от директора на погребалната агенция, разгърна го и го прочете. Вече знаеше какво пише там. Обадила се беше една от бившите колежки на майка му и му бе съобщила, че тя е починала. Тихо и достойно, добавяше жената. Тих и достоен — такъв беше накратко животът на майка му. В тази реакция нямаше нищо положително, във всеки случай, ако името ти е Себастиан Бергман. Не, за него животът беше борба от първия до последния момент. Тихите и достойните нямаха място в неговия свят. Мъртви и скучни — така ги наричаше той. Хора, които живееха с единия крак в гроба. Себастиан вече не беше съвсем сигурен. Какъв щеше да бъде животът му, ако той беше тих и достоен?
Вероятно по-добър.
Не толкова болезнен.