Поне така се беше опитал да го убеди да мисли Стефан Хамарстрьом, психотерапевтът му. Двамата бяха обсъждали въпроса на сеанс наскоро, когато Себастиан спомена, че майка му е умряла.
— Колко опасно може да е, ако бъдеш като другите хора? — попита Стефан, когато Себастиан му обясни какво мисли за тихите и достойните.
— Изключително опасно — отвърна Себастиан. — Вероятно смъртоносно.
След това говориха почти един час за генетичното предразположение на човечеството към опасността Себастиан обожаваше тази тема.
Той беше осъзнал колко важна може да бъде опасността като мотивираща сила донякъде чрез собствения си живот, донякъде от проучванията си на серийни убийци. Себастиан обясни на терапевта, че за серийния убиец има две главни мотивиращи сили — фантазиите и опасността. Фантазиите са като работещ двигател на спрял автомобил — постоянно присъствие, но само бръмчи на място. Повечето хора имат фантазии. Тъмни, сексуални, брутални, винаги утвърждаващи собственото ни его, винаги унищожаващи всичко и всеки, който се изправи на пътя ни. В нашите фантазии ние сме силни. Малцина изживяват фантазиите си. Онези, които намерят ключа.
Опасността.
Рискът да бъдат заловени.
Рискът да извършат немислимото.
Адреналинът и ендорфините, освободени в този момент, осигуряват турбо горивото, възпламеняването, което кара двигателя да работи на предела на възможностите си. Затова търсачите на силни усещания търсят нови тръпки и серийните убийци стават серийни убийци. Трудно е да се върнеш към бръмченето на място, след като веднъж си форсирал двигателя. Почувствал си силата. Открил си какво те кара да се чувстваш жив. Опасността.
— За опасност ли говориш всъщност, или за напрежение? — Стефан се наведе напред, когато Себастиан млъкна.
— Това езиков урок ли е?
— Не, ти изнасяш лекция. — Стефан напълни чаша вода от гарафата на масата до него и я подаде на Себастиан. — По-рано не ти ли плащаха за това, вместо сега ти да плащаш?
— Плащам на теб да слушаш каквото и да кажа.
Стефан се усмихна и поклати глава.
— Не, ти знаеш защо ми плащаш. Нуждаеш се от помощ и тези малки отклонения означават, че имаме по-малко време да обсъждаме онова, за което наистина трябва да говорим.
Себастиан не отговори. Изражението му не се промени. Той харесваше Стефан. Психиатърът беше сериозен човек.
— И така, нека да се върнем на майка ти. Кога е погребението?
— Вече се състоя.
— Ти присъства ли?
— Не.
— Защо?
— Защото си помислих, че това ще е церемония за хора, които действително са я харесвали.
Стефан го гледа мълчаливо няколко секунди.
— Ето, виждаш ли. Имаме да говорим за много неща.
Отвъд леко поклащащия се вагон се ширеше привлекателен пейзаж. Влакът минаваше през свежите зелени ливади и гори на северозапад от Стокхолм. Възможно беше между дърветата да зърнеш езерото Меларен в цялата му искряща прелест. У всеки друг пътник гледката би предизвикала размисъл за възможностите в живота. За Себастиан обаче беше вярно точно обратното. Той не съзираше възможности в красотата около себе си. Насочи поглед към тавана на вагона. През целия си живот бягаше от родителите си. От баща си, с когото се караха още от юношеските му години, и от майка си, тиха и достойна, но никога на негова страна. Никога на негова страна. Поне така чувстваше Себастиан.
За момент очите му се напълниха със сълзи. Това беше нещо, което бе придобил през последните години. Сълзи. Странно — помисли си той, — не трябваше да открия нещо толкова елементарно като сълзите на моите години.
Емоционално.
Нелогично.
Всичко, което никога не беше искал да бъде. Себастиан се върна към единственото, което знаеше, че може да притъпи чувствата му — жените. Още едно обещание, което беше нарушил. Той водеше порядъчен живот от момента, в който срещна Лили и се закле да й бъде верен. Но заради изтощителния емоционално сън, който го измъчваше нощем, и безсъдържателните, безсмислени дни не виждаше друго решение. Търсенето на нови завоевания и няколкото кратки часа с различни жени изпълваха живота му и мислите му успяваха да преодолеят чувството на безсилие — поне за известно време. Като мъж, любовник, хищник, постоянно на лов за нови жени, той беше в състояние да функционира. Въпреки всичко беше запазил това умение. Това му доставяше удоволствие и в същото време го плашеше. Фактът какво представлява — самотник, който запълва времето си с млади и стари жени, студентки, колежки, омъжени и неомъжени. Себастиан не дискриминираше почти никоя. За него имаше само едно правило: тя ще бъде негова. Жената ще докаже, че той не е безполезен и че все още е жив. Себастиан много добре знаеше колко деструктивно е поведението му, но го желаеше и прогонваше от съзнанието си мисълта, че един ден вероятно ще трябва да намери изход.