Той започна да оглежда вагона, който беше пълен до половината. Брюнетката наблизо привлече погледа му. Беше около четиридесетгодишна, със сивкавосиня блуза и скъпи златни обеци. Не е лоша, помисли си Себастиан. Тя четеше книга. Идеално. От опит знаеше, че четиридесетгодишните жени, които четат книги, се нареждат едва на трето място в скалата му за трудна достъпност. До известна степен зависеше от това какво четат, но въпреки това… Себастиан стана и се приближи до нея.
— Отивам до вагон-ресторанта. Да ви взема ли нещо?
Жената вдигна глава. Изражението й беше озадачено. Не беше сигурна дали той говори на нея. Осъзна, че мъжът се е обърнал именно към нея, когато срещна погледа му.
— Не, благодаря — отговори тя и отново се наведе над книгата си.
— Сигурна ли сте? Нито дори чаша кафе?
— Не, благодаря. — Тя дори не вдигна глава.
— Чай? Горещ шоколад?
Този път жената откъсна очи от книгата и раздразнено погледна Себастиан. Той й отправи патентованата си усмивка.
— Напоследък предлагат дори вино, но може би е твърде рано?
Жената не отговори.
— Вероятно се чудите защо питам — продължи Себастиан. — Нямам друг избор. Чувствам се задължен да ви избавя от тази книга. Чел съм я. Един ден ще ми благодарите.
Тя вдигна глава и го погледна в очите. Себастиан се усмихна. Жената отвърна на усмивката му.
— Чаша кафе би било чудесно. Без мляко и захар.
— Връщам се веднага. — Себастиан се усмихна още по-широко и тръгна по пътеката между седалките. Може би пътуването до Вестерос нямаше да е толкова скучно.
В полицейския участък във Вестерос кипеше трескава дейност. Керстин Хансер погледна часовника. Изражението й беше малко напрегнато. Трябваше да тръгва, но не й се искаше. Лесно можеше да измисли сто и едно неща, които би предпочела да направи, вместо да отиде в моргата и да се срещне с Лена Ериксон. Но нямаше как. Макар да бяха сто процента сигурни, че намереното момче е Рогер Ериксон, майка му пак искаше да го види. Хансер я беше посъветвал да не го прави, но Лена Ериксон настоя. Тя искаше да види сина си.
Това не се случи по-рано през деня, защото Лена го отложи два пъти. Хансер не знаеше защо, нито я интересуваше. Тя предпочиташе изобщо да не се случва. Не и в нейно присъствие. Мразеше най-много тази част от работата си, пък и не я биваше много в това отношение. Тя се опитваше да избегне тази ситуация винаги когато беше възможно, но всички, изглежда, очакваха, че ще се справи по-добре, защото е жена. Въобразяваха си, че й е по-лесно да намери правилните думи. И че роднините и опечалените ще се чувстват по-удобно в нейно присъствие само заради пола й. Хансер смяташе, че това са глупости. Тя никога не знаеше какво да каже. Можеше да изрази най-дълбоките си съболезнования и вероятно да ги прегърне, да им даде рамо, на което да поплачат, да им каже номера на някого, с когото да поговорят, и да ги увери отново и отново, че полицията ще направи всичко възможно да залови човека, който им е причинил толкова много страдания. Със сигурност можеше да направи всичко това, но предимно само стоеше там. Всеки можеше да прави това.
Хансер дори не си спомняше кой от полицаите беше там, когато тя и съпругът й бяха разпознали Никлас. Беше мъж, който само стоеше до нея.
Всъщност тя можеше да изпрати някой друг при Лена. И вероятно щеше да го направи, ако разследването дотук изглеждаше малко по-различно. Не искаше обаче да поема риск. Репортерите бяха навсякъде. Те, изглежда, вече знаеха, че сърцето на жертвата липсва, и беше само въпрос на време, преди да открият, че момчето е изчезнало от близо три дни, когато полицията е започнала да го търси. Хансер трябваше да се занимава и с травматизираните скаути в гората и „лошо навехнатия глезен“ на Харалдсон. От тук нататък обаче нямаше да има абсолютно нищо, заради което да бъде критикувано разследването. Хансер щеше да се погрижи за това. Тя щеше да работи с най-добрите и бързо да загърби този ужасяващ случай. Такъв беше планът.