— Значи ще работя с вас?
— Ще работиш в близост с нас.
— Какво означава това?
— Ще видим. Като начало може да ни разкажеш всичко, което се е случило досега, и ние ще поемем оттук. — Торкел сложи ръка на рамото на Харалдсон и леко го насочи към вратата. — Ще се видим по-късно — добави той през рамо.
Били отиде до канапетата да вземе чантите им, а Ваня не помръдна от мястото си. Можеше да се закълне, че бившият ръководещ на разследването направи първите си крачки с Торкел, без да куца.
Лена Ериксон сложи в устата си още един бонбон за смучене, докато седеше в малката чакалня. Откраднала беше кутийката от работата си. Вчера. Бонбоните бяха на рафта точно до касата. Евкалиптови. Не бяха любимите й, но тя грабна най-близката кутийка и я пъхна в джоба си, докато затваряха магазина.
Вчера.
Когато беше убедена, че синът й е жив. Когато безрезервно вярваше на полицая, с когото разговаря и който й каза, че по всичко личи, че Рогер е заминал по собствена воля. Вероятно за Стокхолм. Или някъде другаде. На малко тийнейджърско приключение.
Вчера.
Тогава не беше само друг ден, но и съвършено друг свят. Когато надеждата все още беше жива.
Днес синът й си беше отишъл завинаги.
Убит.
Намерен в блато.
Без сърце.
Лена не излезе от апартамента през целия ден, след като й съобщиха новината. Трябваше да се срещне с полицайката по-рано през деня, но се обади по телефона и отложи срещата. Два пъти. Не можеше да стане. Уплаши се, че никога няма да намери сипи отново да се изправи на крака. И затова седя на фотьойла си. В дневната, където беше прекарвала все по-малко време със сина си. Тя се опита да си спомни кога за последен път бяха седели там.
Гледали филм.
Вечеряли.
Разговаряли.
Живели.
Не можа да си спомни. Сигурно е било, след като Рогер започна да ходи в онова ужасно училище. Той се промени само след няколко седмици с онези нафукани хлапета. През последната година двамата водеха отделен живот.
Непрекъснато й звъняха репортери, но Лена не искаше да говори с никого. Още не. Накрая изключи стационарния и мобилния си телефон. След това те се появиха на прага й, викаха през процепа за пощата и оставяха съобщения върху изтривалката в коридора. Лена не отвори вратата. Не стана от фотьойла.
Чувстваше се изключително зле. Кафето, което изпи, когато дойде, се надигаше и спускаше в гърлото й като асансьор. Яла ли беше нещо от вчера? Вероятно не. Но изпи много. Алкохол. Обикновено не го правеше. Не беше пила от месеци. Въздържаше се и никой, който я срещнеше, не можеше да повярва. Изрусената й в домашни условия коса с тъмни корени. Затлъстяването. Олющеният лак на ноктите на късите й дебели пръсти, отрупани с пръстени. Пиърсингът. Страстта й към велурени панталони и широки тениски. Повечето хора бързо си съставяха мнение за Лена, щом я видят. Честно казано, повечето им предубеждения се потвърждаваха. Отчаяно нуждаеща се от пари. Напуснала училище на петнайсет години. Забременяла на седемнайсет.
Самотна майка.
С ниско платена работа.
Но злоупотреба с алкохол и наркотици? Никога.
Днес обаче Лена пи. Само за да заглуши тънкото гласче в подсъзнанието си, което се обади веднага щом й съобщиха новината за Рогер, и се засилваше, докато минаваше денят. Гласчето, което отказваше да млъкне.
Заболя я главата. Нуждаеше се от чист въздух. И от цигара. Стана, взе чантата си и се отправи към изхода. Токчетата на износените й обувки отекваха самотно по каменния под. Тя наближаваше изхода, когато видя жена на около четирийсет и пет години, облечена с костюм, да се втурва през въртящите се врати. Жената тръгна решително към нея.
— Лена Ериксон? Аз съм Керстин Хансер от полицията на Вестерос. Извинявайте, че закъснях.
Двете мълчаливо се спуснаха надолу с асансьора. Хансер отвори вратата, когато стигнаха до сутерена, и остави Лена да слезе пред нея. Тръгнаха по коридора, посрещна ги плешив мъж с очила и бяла престилка. Той ги заведе в малка стая. В средата имаше метална количка с носилка, осветена от флуоресцентна лампа. Под белия чаршаф се виждаха очертанията на тяло.
Хансер и Лена се приближиха до количката, а плешивият мъж бавно заобиколи от другата страна. Той погледна полицайката, която кимна. Мъжът внимателно отметна чаршафа, разкривайки лицето и врата на Рогер Ериксон до ключицата Лена се втренчи в трупа и Хансер почтително отстъпи назад. Тя не чу нито рязко поемане на дъх, нито сподавен вик от жената до себе си. Нямаше хлипане или ръка, рефлективно вдигната към устата. Никаква реакция.