Веднага щом се срещнаха в чакалнята, Хансер забеляза, че очите на Лена не са зачервени и подпухнали от плач. Тя не изглеждаше покрусена от скръб и нямаше вид, че едва се държи. Беше спокойна. Хансер обаче долови мирис на алкохол в асансьора, примесен с евкалипт, и предположи, че това е причината за липсата на емоции. Алкохолът и шокът.
Лена стоеше неподвижно и гледаше сина си. Какво беше очаквала? Всъщност нищо. Не беше посмяла да си представи как ще се чувства, застанала там. Какво му беше причинило времето, прекарано във водата? Той определено беше малко подут, сякаш имаше някаква алергична реакция, но иначе изглеждаше както обикновено. Черната коса, бледата кожа, черните, изпъкнали вежди, мъхът над устните. Очите му бяха затворени. Безжизнени. Разбира се.
— Мислех, че ще изглежда като заспал.
Хансер не каза нищо. Лена обърна глава към нея, сякаш търсеше потвърждение, че не греши.
— Не изглежда като заспал.
— Не.
— Много пъти съм го виждала да спи. Особено когато беше малък. Искам да кажа, че не помръдва и очите му са затворени, но…
Лена не довърши изречението. Протегна ръка и докосна Рогер. Той беше студен. Мъртъв. Тя задържа ръката си на лицето му.
— Аз изгубих сина си, когато той беше на четиринайсет.
Лена леко изви глава към Хансер.
— Така ли?
— Да…
Отново настъпи мълчание. Защо го каза? Хансер никога не го беше споменавала на някого в подобни ситуации. Но в жената до количката имаше нещо. Хансер имаше чувството, че Лена не си позволява да скърби. Не може да скърби. Вероятно дори не иска. Затова Хансер го каза като утеха. Протегната ръка, за да покаже, че разбира какво преживява Лена.
— И той ли беше убит?
— Не.
Хансер изведнъж се почувства глупаво. Сякаш забележката й целеше някакво сравнение, когато ставаше въпрос за страдание. Виж, и аз съм загубила близък човек, това е положението. Лена обаче като че ли не се замисли за това. Обърна се и пак се втренчи в сина си.
Толкова много години той беше единственото, с което се бе гордяла. Или единственото, което имаше.
Всичко свърши.
Ти ли си виновна? — попита гласчето в главата й. Лена дръпна ръката си от лицето на Рогер и отстъпи назад. Главоболието й беше безмилостно.
— А сега искам да си тръгна.
Хансер кимна. Плешивият мъж покри трупа, а двете жени се отправиха към вратата. Лена извади пакет цигари от чантата си.
— Има ли на кого да се обадите? — попита Хансер. — Може би не трябва да оставате сама.
— Но аз вече съм сама.
Лена излезе от стаята.
Хансер не помръдна.
Знаеше, че ще стане така.
Стаята за конференции в полицейския участък на Вестерос беше най-модерното помещение в сградата. Мебелите от светла бреза бяха само на няколко седмици. Около овалната маса бяха наредени осем стола. Новите тапети на трите стени бяха в дискретен, успокояващ нюанс на зеленото, а на четвъртата имаше бяла дъска и екран. Модерната техника в ъгъла най-близо до вратата беше свързана с прожекционен апарат на тавана. В средата на масата беше вградено табло, моето контролираше всичко в стаята. Веднага щом стъпи на сивия мокет, Торкел реши, че това ще бъде базата на екипа.
Той събра листовете върху лакираната повърхност на масата пред себе си и изпи остатъка от водата в бутилката. Срещата за обсъждането на напредъка на разследването дотук беше преминала горе-долу според очакванията му. В разказа на Харалдсон имаше само две изненадващи неща.
Първото беше, когато разглеждаха фактите в хронологичен ред. Ваня вдигна глава от материалите по следствието и попита:
— Какво прави в неделя?
— Тогава разследването започна сериозно, но не доведе доникъде.
Отговорът беше изстрелян бързо. Със заучена бързина. Неубедителна бързина. Торкел си отбеляза наум това. Знаеше, че и Ваня е направила същото. Тя беше като човешки детектор на лъжата. Той я погледна с очакване, докато се беше втренчила в Харалдсон, а после отново наведе глава над материалите. Харалдсон въздъхна продължително. Да, те бяха на една страна, но не беше необходимо колегите му да знаят, че в началния етап на разследването е имало по някоя грешка тук-там. Сега трябваше да се съсредоточи върху бъдещето. Ето защо Харалдсон малко се ядоса — и притесни, когато Ваня отново размаха писалката си. Били се усмихна. И той разбра, че Ваня е доловила в гласа на Харалдсон нещо, което не е прозвучало искрено. Тя нямаше намерение да го подмине. Никога не го правеше. Били се облегна назад на удобния стол и скръсти ръце на гърдите си. Щеше да е забавно.