— Като казваш „започна“ — продължи Ваня с малко по-остър тон, — ти какво направи? Не намирам разговори нито с майката, нито с някой друг или доклади за разпити на съседи. Никой не е описал нещата от петък в хронологичен ред. — Тя погледна в очите Харалдсон. — Затова какво направи?
Той се размърда неспокойно на стола. Защо, по дяволите, трябваше да седи тук и да оправдава чужди грешки?
— Аз не бях дежурен през уикенда. Поех случая чак в понеделник.
— Какво се случи в неделя?
Харалдсон погледна двамата мъже в стаята, сякаш търсеше подкрепа за позицията си, че ровенето в минали неща не помага особено много. Не получи подкрепа обаче. И двамата го гледаха, очаквайки да отговори.
— Доколкото знам, при майката са отишли униформени полицаи.
— И какво са направили?
— Взели са информация за изчезването на момчето.
— Каква информация? Къде е?
Ваня не откъсваше очи от него. Харалдсон осъзна, че няма да се откажат, докато не разберат какво се е случило. Затова им каза. Истината. След това в стаята настъпи друг вид тишина. Харалдсон изтълкува мълчанието като опит на група хора да проумеят най-голямата нелепост, която са чували.
— Значи единственото, което се е случило в неделя, е било, че някой е написал втори доклад за същото изчезване? — обади се накрая Били.
— По принцип, да.
— Добре. И така, момчето изчезва в двайсет и два часа в петък. Кога започнахте да го търсите?
— В понеделник. След обяда. Когато ми беше предаден докладът. Всъщност не започнахме да го търсим, но разговаряхме с приятелите му, учители, свидетели…
В стаята пак настъпи тишина. Опитът им казваше, че по всяка вероятност дотогава момчето вече е било мъртво, но ако е било държано в плен някъде… Три дни! Мили Боже! Торкел се наведе напред и с неподправено любопитство се втренчи в Харалдсон.
— Защо не ни каза това, когато попитахме какво се е случило в неделя?
— Никога не е приятно да признаеш, че са допуснати грешки.
— Но грешката не е била твоя. Ти си поел случая чак в понеделник. Единствената ти грешка е, че не ни каза. Ние сме екип. Не можем да си позволим да бъдем неискрени един към друг.
Харалдсон кимна. Изведнъж се почувства като седемгодишен ученик, който е изпратен при училищния директор за глупаво държане на игрището.
През остатъка от брифинга той им разказа всичко (освен за бързия секс с Йени по време на обедната почивка и лъжата за навехнатия глезен). Когато приключиха, минаваше двайсет и един часът.
Торкел му благодари. Били се протягаше и прозяваше, а Ваня беше започнала да прибира нещата си, когато дойде втората изненада за вечерта.
— Само още нещо. — Харалдсон направи кратка, но ефектна пауза. — Не открихме якето и часовника на момчето.
Торкел, Ваня и Били наостриха слух. Това беше интересно. Харалдсон видя, че Ваня рови за папката в чантата си.
— Не съм го записал в доклада. Никога не знаеш кой ще го прочете и къде ще попадне такава информация.
Ваня кимна. Умно. Именно такива детайли не искаха да изтичат към медиите. Това би струвало теглото си в злато по време на разпит. Може би, в края на краищата, Харалдсон не беше напълно безнадежден, въпреки че повечето му действия говореха за противното.
— Обрали ли са го? — попита Били.
— Не мисля. Портфейлът му с близо триста крони беше у него. Както и мобилният телефон в джоба на панталона му.
Всички в стаята се замислиха върху факта, че някой — вероятно убиецът — е взел подбрани вещи от жертвата. Това означаваше нещо. Както и липсващото сърце.
— Якето е било „Дизел“ — продължи Харалдсон. — Зелено. На бюрото си имам снимки на този модел. Часовникът е бил… — Той провери записките си. — „Тонино Ламборгини Пилот“. Имам снимки и на такъв часовник.
След срещата Торкел поседя сам в стаята без прозорци, опитвайки се да измисли причина да не се прибира в хотела. Дали да начертае на бялата дъска хронологията на събитията? Да направи карта? Снимките? Да прегледа отново онова, което им беше казал Харалдсон? Били обаче щеше да направи всичко това много по-бързо и ефективно утре сутринта, вероятно преди в участъка да е пристигнал някой друг.