— Тръгвам си.
Докато той посягаше да отвори вратата, Ана докосна рамото му. Себастиан се обърна към нея.
— Познавам добре дъщеря си. Ти би разрушил семейството ни и тя ще те намрази.
Той кимна.
Разбираше.
Напусна апартамента и другия живот, който можеше да бъде негов. Ана затвори вратата след него и той застана на стълбището.
Е, това беше.
Свърши се.
Себастиан имаше дъщеря. Дъщеря, която никога нямаше да види. Никога нямаше да опознае. Цялото напрежение, което се беше натрупвало толкова отдавна, спадна, и той се почувства напълно изтощен. Коленете му се огънаха. Приближи се до стъпалата, водещи към следващия етаж, и седна.
Втренчи се в празното пространство.
Чувстваше се абсолютно опустошен.
Три етажа по-долу се чу затварянето на външната врата. Себастиан се запита как ще се прибере в дома си. Не беше далеч, но в момента разстоянието му се струваше безкрайно.
След няколко секунди той осъзна, че асансьорът вляво от него се движи. Щеше да слезе с него. Това поне щеше да бъде първата крачка на дългия път към самотния му дом.
Провървя му. Асансьорът спря на третия етаж. Себастиан не искаше да вижда никого, нито дори да разменя безсмислени усмивки на вратата на асансьора. Докато човекът в асансьора дърпаше предпазната решетка, той се качи няколко стъпала по-нагоре. От асансьора слезе жена и Себастиан я зърна над перилата на стълбището.
В жената имаше нещо познато.
Много познато.
— Здравей, мамо. Аз съм — каза тя. Ваня. Тя остави вратата отворена, докато събуваше обувките си, и Себастиан видя Ана, преди Ваня да затвори вратата.
Сега си спомни. Имената. На вратата. Той беше толкова съсредоточен върху Ериксон, че дори не погледна втората фамилия.
Литнер.
Ваня Литнер.
Ваня — неговата дъщеря.
Нищо не го беше подготвило за тази информация.
Абсолютно нищо.
Себастиан почувства, че краката му се подкосяват, и се наложи да седне.
Мина много време, преди отново да стане.