Торкел можеше да отиде някъде да хапне нещо, но не беше чак толкова гладен, че да седи сам в ресторант. Разбира се, можеше да помоли Ваня да му прави компания, но тя щеше да прекара вечерта, четейки материалите по случая в хотелската си стая. Той беше сигурен в това, защото Ваня беше изключително амбициозна и съвестна. Вероятно нямаше да откаже, ако Торкел я покани на вечеря, но през цялото време щеше да се чувства напрегната и нямаше да й се иска да е там. Той отхвърли идеята.
Били? Торкел смяташе, че Били притежава множество отлични качества и познанията му за компютрите и технологиите го правеха безценен член на екипа, но не си спомняше някога да са вечеряли заедно, само двамата. С Били не се разговаряше лесно. Той обичаше нощите в хотел. Нямаше нито едно телевизионно шоу на който и да е канал между десет вечерта и два сутринта, което да не е гледал, и ги харесваше всичките. Телевизия, филми, музика, игри, компютри, нови телефони и чуждестранни списания, които четеше онлайн. Когато беше с Били, Торкел се чувстваше като динозавър.
Той въздъхна. Щеше да се разходи, да си вземе сандвич и бира в стаята и да гледа телевизия. Успокои се с мисълта, че утре ще дойде Урсула. Тогава щеше да има компания за вечеря.
Торкел угаси лампите и излезе от стаята за конференции. Тръгвам си последен, както обикновено, помисли си той, докато вървеше из безлюдния офис. Не беше изненадващо, че на съпругата му й бе писнало.
5.
Беше се стъмнило, когато Себастиан плати на таксиметровия шофьор и слезе от колата. Шофьорът също слезе, отвори багажника, извади пътническата му чанта и му пожела приятна вечер. Приятна вечер в дома на родителите му? Е, винаги има първи път, помисли си Себастиан. А фактът, че и двамата му родители бяха мъртви, определено увеличаваше вероятността.
Той пресече улицата. Таксито, което беше обърнало на алеята на съседите, мина покрай него. Себастиан застана до ниската бяла дървена ограда, която се нуждаеше от пребоядисване, и забеляза, че пощенската кутия е препълнена. Нямаше ли централно уведомяване, когато някой умре, да спрат пощата му? Очевидно нямаше.
След пристигането си във Вестерос преди няколко часа Себастиан отиде при директора на погребалната агенция да вземе ключа за къщата. Някоя от най-старите приятелки на майка му явно беше организирала погребението, когато той отказа да има нещо общо с това. Берит Холмберг. Себастиан не си спомняше да е чувал името. Директорът на погребалната агенция предложи да му покаже албум за церемонията, която била много хубава, изпълнена с атмосфера и с много присъстващи. Себастиан отказа.
След това отиде в ресторант и прекара дълго време с хубаво ядене. Пи кафе и чете книга. Повъртя в ръката си визитната картичка, която му беше дала жената във влака, но реши да изчака. Щеше да й се обади утре или вдругиден. Проявяваше интерес, но не беше отчаян. Това винаги беше най-добрият подход. После се разходи. Хрумна му да отиде на кино, но се отказа. Не намери привлекателен филм. Накрая вече не можеше да отлага истинската цел на посещението си и спря такси.
И сега стоеше на улицата и гледаше къщата, която бе напуснал след деветнайсетия си рожден ден. От двете страни на градинската пътека от каменни плочи имаше добре поддържани цветни лехи. В момента се състояха предимно от ниски, грижливо подкастрени иглолистни храстчета, но скоро щяха да разцъфтят многогодишните растения. Майка му обичаше градината си и нежно се грижеше за нея. В задния двор имаше плодни дървета и парцел със зеленчуци. Пътека от каменни плочи водеше към двуетажната къща. Себастиан беше десетгодишен, когато се преместиха да живеят тук. Къщата току-що беше построена. Дори на слабата светлина на уличните лампи той видя, че сега постройката се нуждае от внимание. От фасадата бяха паднали парчета мазилка, боята на рамките на прозорците бе олющена и на две места покривът беше един нюанс по-тъмен. Вероятно липсваха керемиди. Себастиан преодоля физическото си нежелание да влезе вътре и извървя няколкото крачки до предната врата.
Отключи я и пристъпи в коридора. Въздухът миришеше на мухъл. Беше спарен. Себастиан пусна чантата си на пода и остана да стои под свода, водещ към останалата част на къщата. От другата страна имаше маса и столове, а по-нататък вдясно беше дневната. Той забеляза, че едната стена е съборена и че сега приземният етаж представлява така наречения „отворен план“. Себастиан се придвижи малко по-навътре. Позна само някои от мебелите — писалището, което принадлежеше на баща му, и някои от картините на стените, но тапетите зад тях бяха нови за него. Както и подовата настилка. Откога не беше идвал тук? Отказваше да мисли за тази къща като за свой „дом“ Изнесе се, когато беше на деветнайсет, но все пак беше идвал тук. Хранеше напразната надежда, че той и родителите му може да се помирят, когато всички пораснат, но това не се случи. Спомняше си, че дойде през седмицата, след като навърши двайсет и пет. Това ли беше последният път? Преди трийсет години. Не беше изненадващо, че много неща не са му познати.