За по-сигурно обаче той реши да отиде в дома на Лиза и да похлопа на още няколко врати. Планът беше да го забележат и да се погрижи няколко души да го познаят, в случай че някой се запита как върви разследването. Ако му провървеше, някой можеше дори да е видял Рогер да се отправя към центъра на града и гарата. След това щеше да отиде да говори с майката и да я притисне малко, за да разбере колко са се карали. Добър план, каза си той и включи двигателя на колата.
Мобилният му телефон иззвъня. Бързият поглед към екранчето разпрати ледени тръпки по гърба му. Хансер.
— Сега пък какво иска, да я вземат мътните? — измърмори Харалдсон и изключи мотора. Дали да не отговори на обаждането? Това беше изкусително, но може би момчето се беше върнало. Вероятно това искаше да му съобщи Хансер. Че Харалдсон е бил прав през цялото време. Той отговори.
Разговорът продължи само осемнайсет секунди и се състоеше от пет думи от страна на Хансер.
— Къде си? — бяха първите две.
— В колата — отвърна Харалдсон. — Току-що разговарях с някои от учителите и с приятелката в училището на момчето.
За свое огромно огорчение той осъзна, че е заел отбранителна позиция. Гласът му прозвуча отстъпчиво. Малко по-високо от обикновено. За бога, беше направил абсолютно всичко, което се предполагаше, че трябва да направи.
— Ела тук веднага.
Харалдсон се накани да обясни къде отива и да попита какво толкова важно има, но нямаше време да каже нищо, защото Хансер затвори. Проклетата Хансер. Той превъртя ключа на стартера, обърна и се отправи към участъка.
Хансер го чакаше там. Тези студени очи. Неестествено съвършената руса коса. Хубавият, несъмнено скъп костюм. Току-що й се беше обадила разтревожената Лена Ериксон, която искаше да знае какво става, и сега Хансер му зададе същия въпрос: Какво става?
Харалдсон бързо разказа какво е направил следобед и успя да спомене не по-малко от четири пъти, че са му възложили случая едва след обяд същия ден. Ако искаше да си го изкарва на някого, Хансер трябваше да започне с дежурния екип през уикенда.
— Ще го сторя — спокойно каза тя. — Защо не ме информира, щом си знаел, че това не е било направено? Трябва непременно да знам именно такива неща.
Харалдсон съзнаваше, че нещата не вървят в желаната от него посока. Той стоеше там и се оправдаваше.
— Случват се такива неща. За бога, не мога да търча при теб всеки път; когато има засечка. Искам да кажа, че имаш да мислиш за по-важни неща.
— По-важни, отколкото да се погрижа веднага да започнем издирване на изчезнало дете? — Хансер го погледна, очаквайки отговор. Харалдсон стоеше и мълчеше. Нещата изобщо не вървяха по плана му.
Това беше в понеделник. Сега той стоеше в Листашер с мокри чорапи. Хансер беше изстреляла тежката артилерия — разпити на съседи и екипи за издирване, които се увеличаваха с всеки изминал ден. Засега без успех. Вчера Харалдсон случайно срещна комисаря на полицията и небрежно подхвърли, че операцията няма да им излезе евтино. Значителен брой полицаи работеха извънредно, търсейки хлапак, който се забавлява в големия град. Той не можа да изтълкува реакцията на комисаря, но когато Рогер се върнеше от малката си екскурзия, комисарят щеше да си спомни какво му е казал и да види колко много пари е прахосала Хансер. Харалдсон се усмихна, когато си помисли за това. Процедурата беше едно, а интуицията на детектива — съвсем друго. Това беше нещо, което не може да се научи.
Той спря на половината път към хълма. Кракът му отново затъна. Този път доста дълбоко. Харалдсон го измъкна. Нямаше обувка. Видя как калта лакомо погълна обувката му четирийсет и трети номер и чорапът на левия му крак засмука още студена вода.
Достатъчно.
Стига толкова.
Това беше последното камъче.
Той коленичи, бръкна в калта и извади обувката си. И след това щеше да се прибере вкъщи. Останалите можеше да продължат да търчат насам-натам с проклетите си издирвателни екипи. Харалдсон трябваше да оплоди жена си.
Себастиан слезе от таксито, след като се изръси триста и осемдесет крони, и застана пред апартамента си на „Грев Магнигатан“ в района Йостермалм. Отдавна възнамеряваше да се отърве от него. Мястото беше скъпо и луксозно, идеално за преуспяващ писател и лектор с академично образование и широк кръг от познати. Всичко, което той вече не беше и вече нямаше. Самата мисъл обаче да разчисти апартамента, да опакова и да сортира нещата, които беше събрал през годините, му идваше в повече, затова предпочете да затвори големи площи от жилището и използваше само кухнята, стаята за гости и по-малката баня. Останалото можеше да стои неизползвано, чакайки… нещо.