Той погледна постоянно неоправеното си легло, но вместо да се занимава с него, реши да си вземе душ. Дълъг и горещ. Интимността от нощта се беше изпарила. Сгреши ли, като изведнъж хукна? Можеше ли жената да му даде нещо, ако беше останал още няколко часа? Несъмнено щеше да има още секс. И закуска. Препечени филии и сок. А после? Окончателното сбогом беше неизбежно. Не можеше да свърши по друг начин. Ето защо беше най-добре да не се задълбочава. И все пак му липсваше онова кратко единение, което повдигаше духа му за известно време. Той отново се чувстваше натежал и опустошен.
Колко беше спал през изминалата нощ? Два часа? Два и половина? Себастиан се погледна в огледалото. Очите му изглеждаха по-уморени от обикновено и той осъзна, че много скоро трябва да направи нещо с косата си. Може би този път да я подстриже съвсем късо. Не, това щеше да му напомня за човека, който беше преди. А преди не беше сега. Можеше да подреже брадата си, да оправи косата си и дори да си присади няколко кичура. Той се усмихна с най-очарователната си усмивка. Невероятно е, че все още въздейства, помисли си.
Изведнъж почувства неизмерима умора. Обратният завой беше пълен. Празнотата се беше завърнала. Погледна часовника. Може би все пак трябваше да полегне. Знаеше, че сънят ще му се яви отново, но в момента беше твърде изтощен, за да му пука. Себастиан беше свикнал със спътника си толкова много, че няколкото пъти, когато спа, без да се събуди от него, установи, че му липсва.
Отначало не беше така. Сънят го терзаеше от месеци и Себастиан се умори от непрекъснатото будене и от постоянния танц около страха и задушаването, надеждата и отчаянието. Започна да пие, преди да си легне. Решението номер едно за проблемите на белите мъже на средна възраст с академично образование и сложен емоционален живот. За известно време успя да избегне съня, но твърде скоро подсъзнанието му намери път покрай бариерата на алкохола и дозите преди лягане станаха по-големи и се приемаха все по-рано следобед, за да постигнат желания ефект. Накрая Себастиан разбра, че е загубил битката, и се отказа.
Мислеше, че ще преживее болката.
Нека да мине време.
Ще се излекува.
И това не проработи. След още един период на непрекъснато будене той започна да се самолекува — нещо, което се бе зарекъл никога да не прави. Невинаги обаче беше възможно да удържиш на обещанието си — Себастиан знаеше това по-добре от повечето хора благодарение на личния си опит — особено когато си изправен пред действително важни проблеми. Когато това се случи, трябва да бъдеш по-гъвкав. Той се обади на няколко бивши пациенти, които не страдаха от скрупули, и изчисти от праха кочана с рецептите. Сделката беше елементарна — петдесет на петдесет.
Властите, разбира се, се свързаха с него, учудени от количеството опиати, които изведнъж бе започнал да предписва. Той съумя да обясни това с няколко добре изфабрикувани лъжи, че „възобновява практиката си“ и е в „интензивна начална фаза“ с „пациенти в нестабилно състояние“, въпреки че наистина увеличи броя на пациентите, за да не бъде твърде очевидно онова, което си бе наумил.
Като начало Себастиан се придържаше предимно към пропаван, прозак и дигезик, но ефектът беше обезпокоително краткотраен и той започна да изследва долконтин и други вещества на основа морфин.
Медицинските власти бяха най-малкият му проблем. Оказа се, че може да се справи с тях. Ефектът от експериментирането му обаче беше друго нещо. Вярно, сънят изчезна, но същото се случи и с апетита му, повечето му лекции и либидото му — ново и ужасяващо преживяване за Себастиан.
Най-лошото беше хроничната му дремливост. Струваше му се, че вече не е способен да довърши до края нито една мисъл и я губи някъде по средата. С определени усилия можеше да провежда елементарни ежедневни разговори, но дискусиите и по-дългите спорове не бяха по силите му. А за анализи и заключения нямаше абсолютно никакъв шанс.
За Себастиан, чието съществуване се основаваше на интелекта му, илюзията за острия му като бръснач ум беше кошмарна. Да живее анестезиран живот — да, това притъпяваше болката, но и много повече — възприятията на самия живот. И там тегли чертата. Знаеше, че трябва да направи избор — да живее със страха, но да запази способността си да мисли, или да предпочете вял, притъпен живот с недоразвити мисли. Себастиан съзнаваше, че вероятно ще мрази съществуването си каквото и да направи, затова избра страха и веднага спря самолечението.