Оттогава не беше докосвал нито алкохол, нито наркотици.
Дори не взимаше болкоуспокояващи, когато го заболеше тавата.
Но сънуваше.
Всяка нощ.
Той се запита защо мисли за това, докато се съзерцава в огледалото в банята. Защо точно сега? Сънят беше част от живота му от много години. Беше го изследвал и анализирал. Обсъди го с психотерапевта си. Прие го. Научи се да живее с него.
Затова защо сега?
Заради Вестерос, помисли си Себастиан, закачи хавлията и чисто гол излезе от банята. Всичко беше заради Вестерос.
Вестерос и майка му. Днес обаче той щеше да затвори тази тава от живота си.
Завинаги.
Днес можеше да е добър ден.
От дълго време денят, в който стоеше в гората край Листашер, беше най-хубавият за Юаким, и беше станал още по-хубав, когато той стана един от тримата, избрани да получават преки заповеди от полицая, който беше дошъл да им каже къде да отидат и какво да направят. Да бъде със скаутите обикновено беше доста скучно, но изведнъж се бе превърнало в истинско приключение. Юаким погледна крадешком полицая, който стоеше пред него, и по-точно пистолета му, и реши, че един ден ще стане ченге. С униформа и пистолет. Като скаутите, но със значително по-висок ранг. И това, естествено, беше необходимо. Честно казано, Юаким не мислеше, че да бъде при скаутите, е най-интересното нещо на света. Вече не. Наскоро беше навършил четиринайсет и извънкласната дейност, която бе любимото му занимание от шестгодишен, започваше да губи привлекателността си за него. Магията бе развалена. Животът сред природата, оцеляването, животните, растенията. Не, не защото Юаким не смяташе всичко това за страхотно, въпреки че всички други момчета в класа мислеха така. Не, той имаше чувството, че е надраснал тези неща. За времето си беше чудесно, но сега му трябваше нещо ново. Нещо истинско.
Вероятно Томи, водачът им, го знаеше.
Може би затова беше отишъл в полицията и при военните и бе попитал какво става, когато стигнаха до Листашер.
Може би затова беше предложил услугите на групата скаути.
Каквато и да беше причината, полицаят, който се казваше Харалдсон, бе помислил по въпроса и след известно колебание бе стигнал до извода, че няма да навреди, ако има още девет чифта очи в гората. Дори им определи сектор, който да обходят. Полицаят каза на Томи да се разделят на групи по трима, да си изберат водач на всяка група и да изпратят водачите при него за инструкции. Юаким имаше чувството, че е спечелил от лотарията. Той беше в една група с Ема и Алис, най-хубавите момичета в отряда. И бе избран за водач.
Върна се при момичетата, които го чакаха. Харалдсон беше хладнокръвен и кратък също като полицаите във филмите за Мартин Бек. Юаким се чувстваше важен. Вече си представяше как ще премине остатъкът от този фантастичен ден. Щеше да намери изчезналото момче, сериозно ранено. Момчето щеше да го погледне с онова умоляващо изражение, което може да се изпише само на лицето на умиращ човек, и щеше бъде твърде немощно да говори, но очите му щяха да кажат всичко. Юаким щеше да го вдигне на ръце и да го занесе при другите, също като във филмите. Другите щяха да го видят, да му се усмихнат, да ръкопляскат, да викат радостно и накрая всичко щеше да завърши добре.
Юаким организира екипа си така, че Ема да е от лявата, а Алис от дясната му страна. Харалдсон беше дал строги указания да вървят заедно и Юаким погледна сериозно двете момичета и им каза колко важно е да не се разделят. Настъпи решаващият момент. Едва след като сякаш измина цяла вечност, Харалдсон им даде сигнал и най-после тръгнаха.
Юаким скоро забеляза, че е много трудно да вървят заедно в редица, въпреки че тя се състоеше само от три групи по трима души, особено когато навлязоха по-навътре в гората и тресавището ги принуди да заобиколят встрани от набелязания маршрут, а после пак и пак. На едната група й беше трудно да върви редом с тях, а другата изобщо не забави крачка и скоро се скри зад хълмовете. Точно както беше казал Харалдсон. Юаким му се възхищаваше. Полицаят, изглежда, знаеше всичко. Юаким се усмихна на момичетата и ги накара да повторят последните думи на Харалдсон.
— Ако откриете нещо, извикайте „Намерих“!
Ема кимна. Изглеждаше раздразнена.