— Ти го повтори хиляда пъти.
Юаким не си позволи да се разстрои от реакцията й. Той закрачи напред, докато слънцето блестеше право в очите му, опитвайки се да съблюдава разстоянието и равнението, въпреки че това ставаше все по-трудно. И вече не виждаше групата на Ласе, която в момента беше малко вляво от тях.
След половин час Ема поиска почивка. Юаким се помъчи да я накара да разбере, че не може да спрат. Можеше да изостанат и да изгубят другите.
— Кои други? — многозначително се усмихна Алис.
Юаким осъзна, че от известно време не са виждали другите.
— Струва ми се, че са зад нас.
Те се умълчаха и се заслушаха внимателно. В далечината се чуваха слаби звуци. Някой викаше.
— Ще продължим да вървим — заяви Юаким, макар дълбоко в душата си да чувстваше, че Алис вероятно е права. Бяха се движили твърде бързо. Или в погрешна посока.
— В такъв случай оставаш сам — отвърна Ема с гневно изражение. За секунда Юаким си помисли, че губи контрол върху екипа и че Ема му се изплъзва между пръстите. А през последния половин час тя го беше гледала одобрително. Той изведнъж се обля в пот и не само защото бельото му беше твърде топло. Юаким ги беше подгонил, за да я смая. Не й ли беше ясно това? И сега Ема се държеше така, сякаш той е виновен.
— Гладен ли си? — Алис прекъсна нишката на мислите му. Тя беше извадила пакет със сандвичи от раницата си.
— Не — побърза да отговори Юаким, но в следващия миг осъзна, че е гладен. Той тръгна и се покатери на хълма, за да изглежда така, сякаш има план. Ема с благодарност прие един мек сандвич, без да обръща внимание на опитите му да изглежда важен. Той реши, че трябва да смени тактиката. Пое си дълбоко дъх, позволявайки на свежия горски въздух да изпълни дробовете му. Небето се бе заоблачило и слънцето се бе скрило, а заедно с него и обещанието за идеален ден. Юаким се върна при момичетата. Решил беше да смекчи тона. — Всъщност искам сандвич, ако ти е останал — каза той колкото можа по-приветливо.
— Разбира се — отвърна Алис и извади сандвич. Усмихна му се и Юаким разбра, че тази стратегия е по-добра.
— Чудя се къде сме — каза Ема и извади малка карта на местността от джоба си. Тримата се събраха около нея, опитвайки се да определят къде се намират. Беше доста трудно, защото теренът нямаше отличителни особености, само хълмчета, гора и мочурища, които се редуваха. Знаеха обаче откъде са тръгнали и горе-долу в каква посока са се движили. — Почти през цялото време сме вървели на север, затова трябва да сме в този район — предположи Ема. Юаким кимна. Беше изумен. Ема беше умна.
— Да продължим ли, или да изчакаме другите? — попита Алис.
— Мисля да продължим — отговори Юаким, но после добави: — Освен ако не предпочитате да изчакаме.
Той погледна момичетата. Ема с ясните сини очи и нежно лице и Алис — с малко по-ъгловати черти. И двете бяха прекрасни и изведнъж му се прииска да предложат да изчакат другите, а другите да се забавят много, много дълго.
— Предполагам, че може да продължим. Ако сме тук, не сме много далеч от мястото на срещата — каза Ема, посочвайки картата.
— Да, но ти си права, другите са зад нас, затова може би трябва да ги изчакаме — осмели се да каже Юаким.
— Мислех, че искаш да стигнем първи. Втурна се като прилеп от ада — рече Алис. Момичетата се засмяха и Юаким установи, че е приятно да се смееш с хубави момичета. Той закачливо блъсна Алис.
— И ти не се мота много.
Те започнаха да се гонят. Тичаха между локвите, отначало напосоки, но след като Ема се спъна в едната, целта стана да намокриш другия колкото може повече. Беше идеално разнообразие от малко скучното издирване и точно от каквото се нуждаеше Юаким. Той хукна след Ема и хвана ръката й. Тя се отскубна от него и се опита да избяга, но левият й крак се закачи в стърчащ корен на дърво и Ема загуби равновесие. За секунда изглеждаше така, сякаш щеше да остане на крака, но теренът около езерцето беше хлъзгав от калта и Ема падна. Водата стигаше до кръста й.
Юаким се засмя, но Ема пищеше. Той млъкна и тръгна към нея. Тя се разпищя още по-силно. Странно, помисли си Юаким. Не беше чак толкова страшно, само малко вода. И после видя бледото бяло тяло, подаващо се близо до Ема. Сякаш беше лежало под повърхността, очаквайки жертвата си. Това беше краят на невинността и на детската им игра. Не остана нищо освен световъртеж и сляпа паника. Ема повърна, Алис се разрида, а Юаким стоеше вцепенен и гледаше образа, който щеше да го преследва до края на живота му.