„Уви, превратна е човешката съдба! — мислеше си Вагнер, докато прескачаше нечие тяло. — Какво остана от могъществото на «бога на морето»?… Революцията му отне короната и паметникът на Вилхелм Втори вече няма да стои — тридесет и трети поред — в алеята на победите «Тиргартен»…“
Някакъв работник се беше качил на едно хълмче и говореше на тълпата:
— Другари! Спрете се! Какво правите? Ще се събудят нашите врагове — собствениците на банки, фабрики, заводи, ще се събуди полицията, ще ви отнемат всичко и ще ви хвърлят в затворите. Обезоръженият враг лежи пред нас! Той е в ръцете ни! Трябва да вървим в арсенала, да завладеем оръжието!… Трябва да заловим членовете на правителството, генералите, полицията… Трябва да действуваме незабавно — и властта ще премине в ръцете ни!
Чуха се отделни одобрителни възгласи.
Но когато започнаха да обсъждат плана на действие, видя се, че завземането на властта не е толкова лесно. Преди всичко никой не знаеше колко ще продължи този странен сън. Мнозинството неспящи бяха лумпен пролетарии, гладни голтаци, изведнъж видели в ръцете си несметните богатства на града. Трудно беше да се откъсне тая тълпа от съблазните на грабежа, за няколко часа да се организира и накара да изпълнява определен план.
— Позволете ми да се намеся във вашия разговор! — каза професор Вагнер. — Вие се интересувате кога ще се събуди градът. Мога да ви дам достатъчно точни сведения. Хората ще спят не по-малко от осем-десет часа. Сънят ги събори около девет сутринта. Сега е един и четиридесет минути. Трябва да очакваме, че събуждането ще стане между пет и седем вечерта. Имате на разположение около четири часа.
Четири часа! За това време трябва да се намерят камиони, да се освободят затворите, да се пренесат там спящите врагове. Дали Моабит ще побере всички? Да предположим, че в Берлин ще се намери място за арестуваните, но навярно всички шофьори също спят. Къде да се търсят други, много ли ще се намерят?…
— Слушай, Карл, дали да не се обърнем за помощ към нашите московски другари? Кой знае, може би градът ще проспи няколко денонощия?
— Градът скоро ще се събуди! — пак се намеси професор Вагнер.
— Вие откъде знаете?
— От първоизточника: аз самият предизвиках този сън. Те — Вагнер показа с ръка спящите — не са отровени. Само не получиха обикновените противосънни хапчета, които приготвях аз, и сега спят естествен сън, доколкото сънят изобщо е естествен. А нормалният сън продължава около осем часа. Сметката е проста. За помощ от Москва в такъв кратък срок не може и да се мисли. Да не говорим за някои дипломатически затруднения, които могат да се получат или най-малкото да се наложи да бъдат обсъдени в Москва. Но самият полет до Москва много ме интересува. Не мога да остана тук. „Приспах“ града, само за да избягам от плена на една от вашите военни реакционни организации. И бих бил много благодарен, ако ми помогнете за това.
Работникът Карл се замисли, сетне тупна по рамото другаря си, показа Вагнер с очи и възкликна:
— Да вървим с него, Адолф! Щом помощта от Москва ще закъснее, поне да се измъкнем оттук. Друг такъв случай не ще дочакаш! Нямам никакво желание да седя тук и да ги чакам да се събудят. Ти можеш да караш автомобил. Вози ни към летището!
И те се приближиха бързо към новичък автомобил.
— Хайде, другарю, отстъпи ни мястото си! — каза Карл и измъкна спящия шофьор иззад волана.
— И това прасе няма място тук! — залови се той за пътника. — Никога досега не му се е случвало да спи на земята. Нека да опита нашите пухени дюшеци!
— Чакайте! — извика Вагнер. — Та това е Таубе!
— Кой Таубе?
— О, сега нямам време да ви разказвам! Знаете ли какво? Да го вземем с нас, моля ви!
— А какво ще го правим?
— Ще ви кажа по пътя.
И автомобилът потегли към летището. Докато подкрепяше олюляващата се глава на Таубе, Вагнер се подсмихваше наум и си представяше физиономията на немеца, когато му благодари в московския си кабинет за приятната разходка до Германия.
В хангара имаше няколко пътнически самолета. Един от тях беше изведен и приготвен за полет. Пилотът, механикът и пътниците спяха на местата си. Вагнер наля разтворен във вода препарат против сън в устата на пилота и на механика — те бързо се събудиха и се огледаха с недоумение.
— Веднага палете мотора и тръгвайте на път! — каза повелително Карл.
— Накъде? — попита пилотът.
— Към Москва!
Пилотът поклати отрицателно глава.
— Нашата линия е до Кьонигсберг. И аз имах други пътници. Къде са билетите ви?