Събрах партушииите си и хукнах към близката кръчма, където смятах да помоля за още някое парче канап, за да вържа гъската в приличен пакет.
Кръчмата беше препълнена. Промъкнах се до тезгяха и хвърлих гъската върху него. Ония, които бяха наблизо, млъкваха, като я видяха, а един млад човек до мен попита:
— Сам ли я убихте?
Навярно съм изглеждал възбуден.
Мина ми през ума да се опитам отново да я продам, но присъствуващите явно нямаха вид на купувачи. Изпих халба бира, защото ми беше горещо и бях доста изморен, остъргах, доколкото можах, нещастната гъска от калта, завих я в чиста хартия и излязох от кръчмата.
Когато пресичах улицата, хрумна ми щастливата мисъл да разиграя гъската на лотария. Веднага тръпнах да търся подходящо място и компания, но докато ги търсех, наложи ми се да изпия три-четири чаши уиски. Не бях вече в състояние да пия бира — бирата винаги лесно ме събаря. Най-после успях да намеря това, което ми беше нужно — няколко души, разположени като у дома си в едно тихо, уютно заведенийце близо до Госуел Роуд.
Обясних на собственика какво искам и той каза, че нямал нищо против, но при условие, след като продам гъската, да почерпя всички. Отговорих, че с радост ще направя това и му, показах гъската.
— Видът й не е блестящ — каза той.
— Това е дреболия, без да искам, я изпуснах — оправдавах се аз. — Ще се измие.
— И мирише някак странно — добави той.
— От калта е — обясних аз. — Известно ви е какво представлява лондонската кал. Отгоре на всичко един джентълмен я поля с джин. Като се изпече, нищо няма да се усети.
— Е, може — съгласи се той. — Аз обаче няма да взема участие в лотарията, но ако някой джентълмен изяви желание, негова си работа.
Гъската не предизвика ентусиазъм у никого. Започнах с шест пенса и сам си купих билет. Оставих прислужника да се разпорежда и ръководи лотарията и той успя — почти насила — да въвлече в играта още пет души. Гъската спечелих аз и платих три шилинга и два пенса за черпене. Когато вече си тръгвах, някакъз мрачен тип, който хъркаше в ъгъла, изведнъж се събуди и ми предложи за гъската седем пенса и половина. Защо тъкмо седем и половина — не можах да разбера. Той щеше да вземе гъската, аз нямаше да го видя повече и животът ми щеше да протече съвсем другояче. Но съдбата винаги е била против мен. Отговорих му може би с излишно високомерие, че не раздавам благотворителни коледни вечери за бедните и си излязох.
Ставаше късно, а до квартирата си имах още доста път. Вече горчиво съжалявах, че изобщо съм видял тази проклета гъска. Имах чувството, че сега тя тежи поне двайсет килограма.
Дойде ми на ум да я пробутам на някой търговец на заклани птици и не след дълго намерих такова магазинче ма Мидълтън стрийт. На една миля наоколо не се виждаше никакъв купувач, но собственикът така си дереше гърлото, сякаш той въртеше цялата търговия в Клеркънуел. Измъкнах гъската от хартията и я сложих на тезгяха пред него.
— Какво е това? — попита той.
— Гъска — отговорих аз. — Можете да я получите съвсем евтино.
А той взе, че грабна гъската за шията и я запрати по мен. Опитах се да избягна удара, но гъската ме цапна по главата. Ако не са ви удряли с гъска по главата, не можете дори да си представите колко боли. Грабнах гъската и на свой ред я запокитих към него. Отнякъде изникна полицай и зададе обичайния си въпрос: „За какво е тази разправия?“
Обясних му каква е работата. Тука вече собственикът се разяри, излезе на тротоара и започна да крещи с цяло гърло:
— Погледнете само! Вече е дванайсет без двайсет, в магазина са останали цели седем дузини непродадени гъски, а този глупак идва и пита няма ли да купя още една.
Разбрах колко глупава е постъпката ми и като се вслушах в съвета на полицая, тихичко се отдалечих с гъската.
„Чисто и просто ще я дам някому — казах си аз. — Ще намеря някой достоен бедняк и ще му подаря тази проклета гъска.“ Срещах доста хора, но нито един от тях не ми се виждаше достатъчно достоен. Възможно е часът да не е бил подходящ, а може би и кварталът, но всички, които срещах, изглеждаха недостойни за гъската. Като минавах по Джъд стрийт, аз я предложих на някакъв тип с гладна външност, както ми се стори, но той излезе обикновен пиян нехранимайко и дори не разбра какво искам от него, а просто тръгна след мен и взе да ругае колкото му глас държи. Най-после зави по погрешка към Тевистък Плейс, като продължи да ругае високо друг минувач. На Юстън Роуд спрях едно съвсем мършаво момиче и започнах да го увещавам да вземе гъската. То обаче ми отговори: „Аз не съм такава“ и побягна. Чувах как вика пронизително зад мен: „Откраднал е гъска! Откраднал е гъска!“